Наскоро прочетох есе на Георги Марков, големия български писател- дисидент, който някои наричат „българския Солженицин“. В есето ставаше дума за това как хората, в конкретния случай комунистите, предават своите идеали. Предават ги заради алчност, пари и власт. Или от страх. Тези, които откажат да ги предадат и остават верни, загиват или биват постепенно маргинализирани. Бавно изгасват забравени и изоставени от всички. Подигравани също.
Това е болезнена тема – загубването на вярата, потъпкването на идеалите. Особено за един идеалист. Както беше писал Вапцаров: „ако вземеш едно зрънце от моята вера ще ревна като ранена в сърцето пантера“. Вярата е нашата идентичност. Ако я загубим, губим себе си.
Обаче това е неизбежно. Ние сме обречени да губим и изграждаме наново вярата си в доброто и в човека докато не стигнем до Абсолютната Истина, Кришна. И дори след това пак продължаваме да преправяме и подобряваме картата на духовния свят в съответствие с нашите реализации.
Комунистите са вярвали, че жертват живота си за благото на хората; те са били убедени, че загиват за благородна идея. За да се реализира на практика една благородна идея има нужда от благородни хора. Как да създадем тези добри хора, които няма да злоупотребят с красивата идея?
Нито една материалистична теория няма задоволителен отговор на този въпрос. Не може и да има, защото в основата на материализма стои желанието за пълен контрол и егоистично наслаждение. Докато контролираме и се наслаждаваме ние неизбежно възприемаме другите не като личности, а като обекти, като фигури на шахматна дъска, които имат смисъл само ако задоволяват нашите прищевки. Истинският контролиращ и наслаждаващ се обаче е Бог, Кришна. Когато на едно място се съберат много фалшиви “богове” и най-благородната идея със сигурност ще бъде опорочена.
А дали тази идея е всъщност толкова благородна? Така изглежда на пръв поглед. Свобода, равенство, братство са били лозунгите на много революции и революционери. Разбира се, в името на тези светли идеали са извършвани много жестокости. Шрила Прабхупада назовава истинската причина за провала на всички опити за постигане на утопия: революционерите искат да се наслаждават на царството на Бога, без да поканят Бога вътре.
В материалния смисъл това е възможно. Можеш да заграбиш чуждо имение например, да прогониш собственика-капиталист (кулак) и да се разположиш удобно вътре, в името на народа. Разбира се, това не значи, че ще живееш щастливо. Грозното лице на завистта, алчността, покварата и похотта ще се подаде въпреки идеализма на революционните повели и кодекси. Независимо каква материалистична утопия преследват и колко искрено вярват в нея, без пречистващото божествено присъствие хората не са по-различни от животни; човек за човека е вълк.
Революцинерите-утописти се вдъхновяват от идеалистичните си представи за съвършеното бъдеще. Но съвършено бъдеще се гради от съвършени хора. А човек става съвършен само ако служи на източника на Съвършенството и Красотата – Кришна.
Тъй като всичко така или иначе принадлежи на Бог, ако не признаваме неговата собственост и я узурпираме незаконно, ние сме престъпници, независимо колко възвишен е революционния ни идеал. Това е все едно шайка разбойници да ограбят банка и след това да започнат да умуват и да творят теории за справедливо и етично разпределение на плячката. Между престъпници мир и любов не може да има.
В своето есе Георги Марков описва със състрадание, примесено със съжаление, комунистите, които са се жертвали напразно за една неосъществена (неосъществима) утопия. Техните оцелели другари са използвали властта, за да наложат същия, ако не и още по-страшен терор. От удобната позиция на времето (есето е писано през 70-те години на миналия век) авторът може ясно да види и изобличи тяхната заблуда. Те са вярвали в една илюзия.
Но авторът не осъзнава, че самият той се намира в същата илюзия. Тоталитарният комунизъм в Източна Европа и Либералната Западна демокрация, въпреки че изглеждат противиположни, в крайна сметка са двете лица на една и съща монета. Те са два начина да се опитаме да се наслаждаваме на собствеността на Бога отделно и независимо от Него. Това, че става дума за една и съща концепция, се доказва от факта, че така наречените либерали лесно стават много консервативно и дори тоталитарно настроени, когато се изправят срещу различно мнение.
Това, че Марков е прозрял частично заблудата на комунистите, не го спасява от Мая, илюзорната енергия на Бога. Тя отстъпва само когато се отдадем на Кришна. Докато сме с материално съзнание, посочването на чуждата грешка не значи по необходимост, че ние сме безгрешни. Много от комунистите са разбрали своята грешка още през 50-60-те години. Хора като Марков разбират своята чак в момента на смъртта. Ако имат късмет.
Кришна казва: “Съгласно Моите инструкции, човек трябва да установи ума си единствено върху Мен. Ако, обаче, той продължава да вижда много различни ценности и цели в живота, вместо да вижда как всичко е в Мен, тогава, макар привидно да е буден, той всъщност сънува поради несъвършено знание, точно както някой може да сънува че се е събудил от сън.” (Шримад Бхагаватам 11.13.30)
