Бог е източникът на всичко и затова всичко
е свързано с Него. Изкуството е предназначено да прославя Бога и да ни напомня
за Него. Всяко музикално произведение и всеки поетичен текст може и трябва да
бъде разбиран в присъщата му връзка с Бога, дори ако това не е в замисъла на
автора.
Две от най-известните класически
произведения на древна Индия – „Шримад-Бхагаватам“ и „Веданта-сутра“ започват с
един и същ стих, джанмадй асйа йатах (джанмадй асйа йато ‘нвайад), което означава “Бог е източникът на всичко”.
Всичко е свързано с Бога и трябва да бъде използвано в Негово служене. Предназначението
на материалния свят е да бъде одухотворен и по този начин върнат в нормалното
му състояние. Само този,
който вижда света във връзката му с Бога, вижда света такъв, какъвто е.
Обикновено се казва, че освен да развлича,
мисията на изкуството е и да възпитава добродетели. Когато е самоцел, развлекателната
роля на изкуството е опасна, защото, както пише още Платон, тя отклонява
вниманието ни от главната ни цел, която не е просто развлечение. Животът, както
казва Шопенхауер, е по-скоро изпитание, задача:
„Животът
е задача за изпълнение. Затова се казва defunctus est, човекът изпълни своя
дълг.”
Целта на човешкия живот е да обикнем
личностите и дейностите, които са полезни за нас.
Изкуството може и трябва да е ценен
съюзник в тази задача. То изначално е предназначено да описва красотата,
мъдростта и славата на Бога и така да ни привлече към Него и да ни помогне да Го
обикнем. Тази роля на изкуството е почти забравена в Кали-юга, епохата в която
живеем; това обаче не променя природата на изкуството и неговия дълг към
човечеството. Заради неадекватното поведение на различните религиозни люде през
вековете, та и до днес, директното прославяне на Бога често е посрещано с
враждебност или поне с досада и отегчение. А дори и да бъде приемано позитивно,
това е само в строго определени рамки в зависимост от определена принадлежност
към съответна религиозна група. Затова, ако изобщо служи на своето първоначално
предназначение, изкуството напомня за Бога крадешком, индиректно. Но дори това
е полезно. В коментара си към „Шримад-Бхагаватам“ 1.2.24 Шрила Прабхупада пише:
„Нецивилизованият
живот на низшите животни е подчинен на проявлението тамас. Цивилизованият живот на човешките същества, в който се
проявява страстта за получаване на различни видове материални блага, е на
равнището на раджас. Под формата на
възвишените настроения във философията, изкуството и културата, на нравствените
и етическите принципи, равнището на раджас
едва забележимо очертава пътя към осъзнаването на Абсолютната Истина, но
проявлението на сатва е от още
по-висок порядък и наистина дава възможност на човека да осъзнае Абсолютната
Истина.“
Изкуството трябва да е
прогресивно; поне индиректно то трябва да ни напомня за Бога и така да ни
издига до по-висши нива на съзнание. Тъй като най-висшият аспект на Абсолютната
Истина, Личностният Бог, е и най-труден за схващане, в началото можем да
размишляваме върху другите му две проявления – на Всепроникващ Абсолют
(Брахман) и на най-добрият ни приятел и наш вечен придружител, Богът в сърцето
(Параматма или Върховната Душа).
Този аспект на Бога е
добре известен на българските класици. Ето какво пишат за него Ботев и Яворов:
О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже –
мен в сърцето и в душата...
не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!
А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!
***
Аз сам не съм, ни тук самси – в заключената стая.
Но кой е Той... но кой си Ти, не зная.
От самота се аз измъчвам – насаме,
кога не бъдем с тебе, както сме.
Не вярвам аз ни в дявола, ни в бога,
но тебе – да те отрека не мога.
Тъй явно шепнеш ти! Кога ли те не чух,
над мене – или в мене? – трезвен дух!
Това, което хората
наричат интуиция, съвест, вътрешен глас, е всъщност гласа на Бога в сърцето,
който винаги ни говори, но ние почти винаги Го пренебрегваме.
Освен, че е винаги с
нас в сърцето ни, Богът е Всепроникващият Източник и Господар на всичко; всички
красиви неща в този свят са просто искрица от Неговото безкрайно великолепие.
Така всеки може индиректно да свърже всичките си дейности и интереси с Бога,
защото Бог е всичко. Удоволствието от поезията, музиката, карането на мощна
кола, красотата и величието на природата, дори вкусът на виното – всичко, което
е привлекателно в този свят, е привлекателно единствено поради присъствието на
Бог. (Това е много лесно за разбиране, тъй като духовната душа не може да бъде
привлечена от нищо материално.)
След като дълго е
размишлявал върху присъствието на Бог във всичко, което харесва, човек
неминуемо ще си зададе въпроса: „Ако само присъствието на една малка частичка
от Бога в даден обект може да го направи толкова привлекателен, колко
по-привлекателен е самият Бог?“
Красивият стих, писан
от поета-атеист, е също индиректна възхвала на Бог. Богът е талантът на поета,
Бог е определил правилата как се пише добра поезия, Той е източникът на
сетивата, чрез които можем да Го възприемем и оценим във формата Му на поезия,
Бог е езикът, на който стихотворението е написано, дори всяка дума е всъщност
име на Бог.
В „Бхагаватам“ има
примери за демони, които, мислейки си, че хулят Бога, всъщност Го прославят. За
да разберем това, ни е необходима помощта на светите хора, които виждат всичко
в правилната му перспективa.
По същия начин само
един свят човек, предан на Бога, може да разгадае истинския смисъл на
произволен текст. Преданият може да извлече същността на текста. Така въпросът за
това, какво е искал да каже авторът на текста, вече не е толкова важен;
по-важно е какво всъщност е казал. А какво всъщност е казал, знае този, който
познава същността на нещата – Богът. Истинското послание на текста може да не е
ясно на автора на текста, но не може да убегне от проницателното духовно зрение
на предания. Защото така или иначе предназначението на езика и на всичко
останало е да ни свързва с Бог. Тази изначална същност на всичко, което ни
заобикаля, не може да остане скрита дълго.
Този принцип важи не
само за поезията и изкуството, но и за всичко, което ни заобикаля. Затова в
светите книги се казва, че съвършено зрение притежава само този, който вижда
Вселената по същия начин, по който я вижда Бог.
Ако четем българските
класически и съвременни поети по този начин, следвайки принципа, че всичко е
директно или индиректно свързано с Бога, ще открием, че те доста често, почти
постоянно, говорят за Бог. Дори когато не използват думата „Бог“ директно, Богът
присъства под формата на някаква висша идея, която вдъхновява и подтиква към
саможертва или поне прави битието по-леко поносимо. Възвишеното, свещеното,
присъства в живота на всеки човек. В зависимост от гуните на материалната природа тази сакралност може да придобие
формата на любима песен, филм, актьор, спортист, любим човек, любима книга или
идея. Или дори реклама. Ето какво казва по този въпрос Вапцаров:
Работи работник
в хлебарница „Охрид“.
Очите червени,
мишците потни.
Във стаята душно,
в сърцето студено,
в сърцето омраза
и ропот.
Работи работник
в хлебарница „Охрид“.
А вътре задушно
и сиво.
Но всеки си има
малко в живота
и радост,
и нещо красиво. –
Някаква фирма
увиснала горе,
фирма, зацапана с синьо.
Но за работника
тя е простора
над Охрид
тя е Родина.
Родината често играе
ролята на най-висшия идеал, или Бог, в българската поезия. Саможертвата в името
на Родината е любима тема на много български поети. Ако човек жертва живота си
в името на някаква висша кауза, дори да не знае че най-висшата кауза е чистото
предано служене на Бога, тогава в бъдеще той ще получи достатъчно
интелигентност, за да разбере, че най-висшата форма на служене и саможертва е
служенето и саможертвата в името на Бога. Затова, когато говорят за Родината, и
Ботев и Вазов, и Яворов, и Вапцаров, и Далчев имат предвид всъщност Бог.
Във светите книги пише,
че има три пътя пред човека, три начина за постигане на щастие, карма, гяна и бхакти. Понеже
светите книги са книгите, от които произхождат всички останали книги, не е
чудно, че откриваме същите три теми и в книгите на българските поети.
Карма означава да работим усърдно и да се наслаждаваме на
сладките плодове на труда си. Звучи благонадеждно и порядъчо; проблемът е, че
според Никола Фурнаджиев например, плодовете на труда ни в този материален свят
изобщо не са сладки:
О, затуй аз ще спра
и затуй може би ще убия
тоя глас във душата
си, толкоз ненужен и слаб,
няма нищо да знам,
не ще мисля, ракия ще пия
и ще работя тежко и
тъпо за черния хляб.
В светите книги тежката
работа за насъщния се нарича борба за съществуване. Тази борба, по думите на един
друг български поет, е безмилостно жестока, даже епична. Според „Бхагавад-гита“
тя, освен жестока, e и непрекъсната:
„Всеки е безпомощен,
принуден да действа в съответствие с качествата, придобити от материалната
природа; ето защо никой не може да се
въздържи от действие дори за миг.“
Изобщо, според „Гита“
животът в материалния свят е по дефиниция изпълнен със страдания:
„Всички планети в
материалния свят – от най-висшата до най-нисшата – са места на страдание,
където има повтарящо се раждане и смърт.“
Ето как описва тази
борба за съществуване Яворов в известното си стихотворение „На нивата (на
живота)“:
Недей дочаква и зори,
Върви ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
Плюл съм в тази орисия!
Немигнал, ставай: ей, месец още
насред небето, дълбока нощ е.
Главата тегне, а сън очите
залепя сякаш. Какво е време?
Великден иде, пак оран, семе
земята чака, нижат се дните.
По-скоро, хайде! че да се впряга;
съседа, чуваш, и той се стяга.
Излезеш, идеш, в земя корава
напънеш рало, халосаш вола...
Мъглата нощна затъне в дола,
огрее слънце и чак тогава
за отдих спреш,
а свяст се вий -
и пак поглеж:
Дий...
Дий, воле, дий!
*
С трънак и плевел се бори,
весден ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето:
овчар засвирил, стада заблели,
по всички храсти пилци запели.
И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане: их, опустяло!
В гърдите нещо така заяло,
че кръв застива в сърцето страдно...
Ручок дохажда и слънце-пламък
прежуря, пали дърво и камък:
а в пот възвряла, гори снагата.
Да караш вече къде ти може?
И кръст изправиш най-сетне, боже,
па вземеш гладен завчас торбата.
И лучец еж,
водица пий –
И пак поглеж!
Дий...
Дий, воле, дий!
*
До гроба слънце те гори,
и все ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Дома се връщаш окапал вече
по късна вечер и отдалече
зачуеш в село и плач, и врява...
Какво ще бъде? – недоумява
кратуна проста; а виж, излиза,
че бирник царски дошел е днеска
и сиромаси – тресе ги треска:
„Не взема само от голо риза,
дете от майка!“ – тъй всеки дума.
И ще помислиш, че бие глума:
„Да готвиш толкоз!“ О-хо, в главата
почешеш ли се най-на еднъжки,
пари да падат наместо въшки!
И смяташ, мислиш, до механата.
Там, колко щеш,
на вяра пий,
че то поглеж!
Дий...
Дий, воле, дий!
*
..................
Така си мреш,
така сме ний,
така – поглеж!
Дий...
Дий, краста, дий!
Атанас Далчев също не
вярва в пътя на карма. В
стихотворението си „Коли“ той рисува материалното ни битие в много сиви и
тягостни, и затова напълно реалистични тонове:
Дълъг път, потъмнял
и разкалян,
който води незнайно
къде,
който прав в есента
кървоалена
като меч е разсякъл
света.
Още колко остава да
минат
тези стари и груби
коли?
Много дни във
полета пустинни
непрестанния дъжд
ги вали.
Много дни в този
път безнадежден
ги следи неотстъпно
дъжда
и разгъва чудовищна
мрежа
от изпредена в
нишки вода.
Дъжд и път, дъжд и
път пуст и черен
и понякога бедни
села;
само скръбната
песен размерена
на скриптящи
безспир колела.
Тази песен, която
приспива
и скъсява далечния
път:
като нощ
почернелите биволи
денонощно покорно
вървят.
Стари груби коли
сред полята,
ето ви по
безкрайния път!
Като спиците на
колелата ви
едносъщите дни се
въртят.
„Това е прекалено
песимистично! Все пак има толкова много успешни и богати хора, които знаят
накъде вървят и чийто път е лек и приятен.“ – някой може да възроптае. Проблемът
е, че дори и да се радваме на успех за известно време в нашата борба за
съществуване, накрая идва смъртта. Накрая, както пише Яворов, идва „часът на
синята мъгла“:
Седя и гледам от
прозореца: деца
играят вън; – сега
е утрината тяхна
и пролет грее на
безгрижните лица.
Един ли цвят пред
моите очи увяхна?
Седя и гледам:
спомени придавят гръд.
Неволно пита взор
посоките далеки,
където се преплитат
пътища, пътеки...
Що иде тук – и кой
отива там, – отвъд
сребровъздушните
стени на кръгозора?
Но кой ще назове
честта и кой позора?
Деца,
боя се зарад вас.
Извършва слънцето
заклетия си ход
над вашите глави
открити. То прижуря –
и облачен дими
припламнал небосвод.
Аз зная що е пек,
аз зная що е буря.
Отдавна вече бдя –
пребродих своя ден...
Деца, седя и гледам
с горестна усмивка.
И кой ще ми натякне
моята почивка?
Но на прозореца
завесата пред мен
да падне чакам аз.
От молниите блясък
ще свети вам по
пладне. Бурята навън
ще заглушава вашия
безсмислен крясък.
А без видения ще
бъде моя сън.
Разръфани и прашни,
вечерния хлад
най-сетне ще ви
лъхне. Морно меланхолни
чела ще наведете.
Спомена нерад
ще пари – като
въглен – на душите болни, –
като забита и
прекършена стрела.
А медлено ще чезне
вечерна позлата
на висоти, остали
тайна за мечтата.
И ето в оня час на
синята мъгла,
когато млъква шум и
тишината стене,
при своите прозорци
седнали без мощ,
спомнете си, деца,
спомнете си за мене
и прошепнете – лека нощ!
Пътят на карма е толкова неприемлив за
българските поети, че те яростно се съпротивляват срещу всеки опит жестоката
истина да бъде замаскирана. Както казва Вапцаров: „Живот без маска и без грим,
озъбено, свирепо куче.“ Или: „Защото би ни безпощадно живота с грубите си лапи,
направо по устата гладни, затуй езика ни е грапав. И стиховете дето пишем,
когато краднем от съня си, парфюмен аромат не дишат, а са навъсени и къси.“ Тази
нетърпимост към лъжата е най-пълно представена в стихотворението му „Кино“:
Отвънка беше шум
и светеха реклами.
В афиша
пишеше:
„Една човешка драма“.
Отвънка беше шум
и конника на Крум
се потеше
от стискане
в дланта ми.
И стана тъмно.
В белия квадрат
лъва на „Метро“
сънно се прозина.
И изведнъж – шосе,
след туй гора
и в дъното небе –
просторно, синьо.
И на шосето,
точно на завой,
се срещат две
луксозни лимузини.
Това е нашия герой
и нашта героиня.
След удара
излиза джентълмен
и взема във ръцете
си чилични
като перце
примрялото момиче.
Отваря си очите –
те горят,
премрежват се
и гледат небосвода,
Да видиш ти какво
момиче, брат –
като жребица от
разплодник!...
В дърветата –
разбира се, славей.
Ръми над тях
спокойно синината.
Примамлива и мека
зеленей
оттатък шанците
тревата.
Един размазан Джон
целува страстно
Грета.
По устните му –
сладостна лига...
С
т и г а !
Къде е тъка нашата
съдба?
Къде е драмата?
Къде съм аз?
Кажете!
В гърдите ни опрян
е за стрелба
на времето барутно
пистолета.
Та можем ли да
любим
и скърбим
с наивната ви
лековерност?
Гърдите ни са пълни
с дим,
а дробовете ни – с
каверни.
Така ли срещаме на
път
любимите си
с лимузини? –
Изгрява любовта ни
в труд –
сред дим,
сред сажди
и машини.
И после... Сивия
живот,
борба за хлеб,
мечти неясни;
и вечер – тесното
легло,
в което неусетно
гаснем...
Това е то.
Това е драмата.
Станалото –
е измама.
Както се казва в
Еклесиаст: „Суета на суетите, всичко е суета! Безсмислено e! Всички усилия за
материално щастие са напълно, абсолютно безсмислени.“
Според древните
мъдреци от Изтока пътят към щастието е не да изпълняваме капризите на ума и
сетивата си, а да сме необезпокоявани от тях. В „Гита“ се казва:
„Човек,
необезпокояван от постоянния прилив на желания, е подобен на океана с
нахлуващите в него реки – те непрестанно го пълнят, но той остава неизменен.
Само такъв човек постига мир, а не този, който се стреми да удовлетвори
желанията си.“
В
„Бхагаватам“ се казва:
„Материалистът,
мислейки се за много умен, постоянно се стреми да забогатее. Но, както се казва
във Ведите, той отново и отново бива разочарован, в този живот или в следващия.
Истината е, че резултатите, които той постига, са винаги точно противоположни на
желанията му. Всеки материалист иска да постигне
щастие и да намали страданията и затова действа по съответния начин. Всъщност
обаче човек е щастлив само докато не се стреми към щастието. Веднага след като
започне да работи за да постигне щастие, го застига нещастието.“
И така, пътят на карма не е популярен сред българските
поети, сред вехтозаветните пророци и индийските брахмани. В древните Упанишади се казва:
„Един
брахмана, след като изследва светът на карма, става безразличен към светските удоволствия.“
„Гита“
потвърждава:
„Когато
разумът ти излезе от гъстата гора на
заблудата, ще станеш равнодушен към всичко, което си чул и към всичко, което ще
чуеш.“ (Това, което чуваш и виждаш, са различни реклами на светски наслаждения)
Материалните наслади
не могат да донесат истинско удовлетворение на душата, защото тя е духовна и
копнее за духовни неща. Отричането от изкушенията на света чрез
интелигентността се нарича пътя на джнана.
Джнаните си мислят: „Материалните
удоволствия водят до страдание, затова трябва да се отречем от тях. Ако не се
отдаваме на наслади, няма и да страдаме.“
Обикновено тези хора
живеят в усамотение. Те странят от масите, защото смятат, че са надраснали
примитивното им животинско съществуване, свеждащо се до ядене, спане,
размножаване и самозащита. Обаче дори този отшелнически живот може да доведе до
неочаквани проблеми, както разбираме от стихотворението “На един приятел” на
големия български поет Атанас Далчев:
Ти, казваш, купил
си една от тия къщи,
напуснати от
жителите им на село,
и отсега ще можеш
да твориш спокойно,
далече от града и
суетите градски.
Учудвам се,
приятелю, на твойта грешка:
ти с твойта съвест
там покой не ще намериш.
Обезлюдените места
са неспокойни,
със призраци е
пълна всяка стара къща.
Припуквали,
разправяш, дървените стълби,
припукват не от
дървояди, а от стъпки
и туй, що мислиш
вой на вятъра в комина,
е плач отчаян на
души осиротели.
И скоро в някоя от
твойте дълги нощи,
предчувствам, ти ще
ги видиш как се връщат
през двора опустял
под месечина пълна
в заграбената им от
тебе родна къща.
В материалния свят на
всяка крачка дебнат опасности и те не щадят дори тези благородни люде, джнаните, отречените от света отшелници.
Те са достатъчно прозорливи да разберат, че в масовия консуматорски транс на
обикновените хора има нещо дълбоко погрешно. Те са схванали, че преследването
на материални цели не води до щастие, а до разочарование. Те предпочитат живот
в уединение, далеч от тълпите, и жертват всички материални амбиции с цел да
постигнат мир и спокойствие (което между другото също е материална амбиция).
Но
дали сами по себе си мирът и спокойствието гарантират щастие? Атанас Далчев не
мисли така:
Пред мен е книгата
разтворена
и денем, и нощя;
все сам, аз не
познавам хората,
не зная и света.
Прилитат и отлитат
птиците,
изгрява ден,
залязва ден:
аз дните си като
страниците
прелиствам уморен.
Години да четеш за
чуждия
живот на някой
чужд,
а твоят, никому
ненужен,
да мине глух и
пуст.
До мене ти не
стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз изгубих зарад
книгите
живота и света.
Оказва се, че да се
отречеш от света не е толкова просто; след мимолетен период на облекчение мирът
и покоят са просто отегчителни и в крайна сметка депресиращи; истината е, че
ние имаме вродена нужда да обичаме и да сме обичани, ние сме готови да пожертваме
своето комфортно уединение за капка, дори илюзорна, любов. Тази дълбоко
вкоренена в самата ни същност нужда, която ни дефинира като човешки същества,
превръща механичните опити за отречение в провал. Рано или късно.
И така, оказва се, че
– поне според българските поети и индийските брахмани – пътят на джнана
не е добра алтернатива на пътя на карма.
Въпреки това повечето хора от незапомнени времена се люшкат между тези две
крайности. Те са в омагьосан кръг: първо са вдъхновени от непреодолими
материални копнежи, работят къртовски, за да удовлетворят материалните си
амбиции, неминуемо се разочароват и в крайна сметка решават да се отрекат от
света, обидени на всички и всичко.
Както
„Контрол“ пееха навремето:
Ще отида в планината, в пещера ще се затворя,
ще си пусна дълги нокти, ще забравя да говоря!
Коренчета ще събирам по полята горски,
зад дънери ще се прикривам от очите хорски!
Защото никого не чакам
и мене никой не очаква!
Вече никой не обичам
и няма кой да ме обича!
Как да излезем от този
порочен кръг? Карма, джнана, карма,
джнана. Мания, депресия, мания, депресия?
С други думи, как да
сме мотивирани да работим усърдно, въпреки че не виждаме какво можем да
спечелим за личното си удоволствие? Хората обикновено правят нещо, защото
очакват да получат резултата от работата си. Ако не искам резултата, защо да си
правя труда? Ако не съм гладен, какъв е смисъла на готвя?
Отговорът на мъдреците
от Изтока и на българските поети е простичък и просветляващ. Да изпълняваш
дълга си по възможно най-добрия начин, като даряваш резултатите от работата си
на някой друг (този друг в идеалния случай е Бог или неговите чисти предани), е
единственият начин да постигнем щастие. Това е пътят на бхакти. Обикновено отнема доста време, за да се стигне до това
прозрение. Както Кришна казва в „Гита“:
„След
многократно раждане и смърт този, който
има истинско знание, Ми се отдава, разбирайки, че Аз съм причината на всички
причини и всичко съществуващо. Такава велика душа се среща много рядко.“
Бхакти (предаността) е пътят на саможертвата в името на висшата
цел. Пътят на егоцентричното преследване на материално щастие – индивидуално,
семейно или социално – е низш. Пътят на отричането от света изглежда много
благороден и извисен, но е ръководен от същите себични мотиви и в крайна сметка
е непрактичен и неприложим. Единствената алтернатива на това безкрайно люшкане
между желание и разочарование е безкористното служене на висшия идеал, Бог.
Когато поливаме корените на дървото, автоматично подхранваме листата, клонките
и плодовете. По същия начин, когато безкористно служим на Бога, който е коренът
на Вселената, автоматично и съвършено служим на всички живи същества.
Разбира се,
българските поети имат различни идеи за тази най-висша реалност, Бога. Ето
какво пише Ботев в „Моята молитва“:
О, мой боже, правий
боже!
Не ти, що си в
небесата,
а ти, що си в мене,
боже –
мен в сърцето и в
душата...
Не ти, комуто се
кланят
калугери и попове
и комуто свещи
палят
православните
скотове;
не ти, който си
направил
от кал мъжът и
жената,
а човекът си
оставил
роб да бъде на
земята;
не ти, който си
помазал
царе, папи,
патриарси,
а в неволя си
зарязал
мойте братя сиромаси;
не ти, който учиш
робът
да търпи и да се
моли
и храниш го дор до
гробът
само със надежди
голи;
не ти, боже на
лъжците,
на безчестните
тирани,
не ти, идол на
глупците,
на човешките
душмани!
А ти, боже, на
разумът,
защитниче на
робите,
на когото щат
празнуват
денят скоро
народите!
Вдъхни секиму, о,
боже!
любов жива за
свобода –
да се бори кой как
може
с душманите на
народа.
Подкрепи и мен
ръката,
та кога въстане
робът,
в редовете на
борбата
да си найда и аз
гробът!
Не оставяй да
изстине
буйно сърце на
чужбина,
и гласът ми да
премине
тихо като през
пустиня!...
Идеята за чистото
безкористно служене на Бога понякога приема формата на саможертвата в името на
Родината и Свободата. Резултатът от тази жертва е безсмъртие:
Тоз, който падне в
бой за свобода,
той не умира: него
жалеят
земя и небе, звяр и
природа
и певци песни за
него пеят...
Защо наградата за саможертвата за благото на другите е безсмърие? Защото това е закона установен от самия Бог. Дори тези, които не вярват в Бог, му служат индиректно, понеже дори те преследват някаква цел. Тази цел е техния Бог. Затова в Бхагавад-гита Кришна дава градация на различни възможности за осъществяване на духовен напредък. Най-доброто е да се отдадем напълно на спонтанно предано служене, веднага след като научим за славата на Бога. Ако не можем да направим това, трябва да служим на Бога от чувство за дълг, следвайки правилата установени от великите мъдреци и писанията. Ако не можем да сторим това, трябва да жертваме плодовете от труда си за мисията на Бога. Ако и това не можем, трябва безкористно да служим на някаква висша кауза; така след време, пречистени от саможертвата си, ще разберем че най-висшата кауза е служенето на Бог. Най-възвишеният пример за такава заможертва в българската история е Левски; думите му, "Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя, губя само мене си" са сами по себе си най-висше поетично и философско откровение. Такова откровение е и стихотворението "Новото
гробище над Сливница“ на Вазов, където Родината е Бог, най-висшия идеал:
Но що паднахте тук,
деца бурливи?
За трон ли злат, за
някой ли кумир?
Да беше то – остали
бихте живи,
не бихте срещали
тъй горделиви
куршума...
Спете в мир.
Българио, за тебе
те умряха,
една бе ти достойна
зарад тях,
и те за теб
достойни, майко, бяха
И твойто име само
кат мълвяха,
умираха
без страх.
Но кой ви знай, че
спите в тез полета?
Над ваший гроб
забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над
сянката ви клета
не мисли никой днес
освен поета
и
майките свети.
Борци, венец ви
свих от песен жива,
от звукове, що
никой не сбира:
от дивий рев на
битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от
вашето ура.
И тоз венец - той
няма да завене,
и тая песен вечно
ще гърми
из българските
планини зелени,
и славата ще вечно
пей и стене
над
гробни ви хълми.
Родинатa е Бог и за
Никола Вапцаров:
Часът е седем. –
Да губиме време
не струва.
Но гледам –
отсъствуват двама.
И знаете, мене ми
идва
да псувам,
защото нехайството
значи измама,
предателство значи
към нашето дело.
Макар и шаблонно,
аз смело ще кажа,
че трябва да влеем
умът и кръвта си,
живота си даже
във нашта идея.
Аз почвам доклада.
Ако случайно
в него мъничко
мисъл не стига,
търсете виновника –
моята младост,
сърцето ми
с кръв непокорна
на тигър.
Какво ще докладвам?
Какво ще усуквам?
Да почна с войната
в Китай ли? –
Излишно!
Та аз съм просмукан
от мъка
и чукам
на вашата съвест
за нещо по-висше,
което е вплетено
в нашия спомен,
което гневно
в гърдите напира,
умира
и пак се заражда
в сърцето
и носи прекрасното
име
Р
о д и н а!
Аз мисля, че
първата
капка, която
от своята кръв
за света ще пролея,
ще бъде за мойте
поробени братя,
ще бъде за Нея!
И тъй – към
доклада.
Докладвам направо –
аз страдам!
Но някой ще каже
тогава:
„Забравяш –
въпроса е толкова
личен...
Ти можеш да
страдаш,
тъй както обичаш,
но твоята мъка
ще трогне малцина.“
Грешите –
аз страдам за свойта
Родина.
Аз страдам за вас,
и за себе си
страдам...
Защото живота ни
бие сурово
в лицата,
а ние примигаме,
братя,
защото перото си
топиме ние
далече, далече –
през девет морета
и наште куплети
едва ли достигат
до робската мъка,
която в сърцето
народно е свила
възел
от змии.
Работи работник
в хлебарница „Охрид“.
Очите червени,
мишците потни.
Във стаята душно,
в сърцето студено,
в сърцето омраза
и ропот.
Работи работник
в хлебарница „Охрид“.
А вътре задушно
и сиво.
Но всеки си има
малко в живота
и радост,
и нещо красиво. –
Някаква фирма
увиснала горе,
фирма, зацапана с
синьо.
Но за работника
тя е простора
над Охрид
тя е Родина.
Числа. А числата –
това е съдбата
на някакъв
беден чиновник.
В ръцете размерно
сметалото трака
като курдисан
часовник.
Това са шестнайсет
години, протекли
без радост,
ала и без мъка. Без
мъка и радост
в живота човешки –
е нещо по-лошо от
пъкъл!
Но ето веднъж
някой песен полека
подкарал
така от досада:
някаква песен
си пеел човека
как мътен
и кървав бил
Вардар.
Сметалото спряло.
Сметалото млъкнало,
станало синьо
във стаята,
сякаш от здрача.
И ето, пръв път
след шестнайсет
години
човекът с числата
заплакал.
Служенето на Бог
(Родината) като акт на състрадание към страдащия народ е основен мотив в „Елегия“
на Ботев:
Кажи ми, кажи,
бедний народе,
кой те в таз рабска
люлка люлее?
Тоз ли, що
спасителят прободе
на кръстът нявга
зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз
годин ти пее:
„Търпи, и ще си
спасиш душата?!“
Той ли, ил някой
негов наместник,
син на Лойола и
брат на Юда,
предател верен и
жив предвестник
на нови тегла за
сиромаси,
нов кърджалия в
нова полуда,
кой продал брата,
убил баща си?!
Той ли? – кажи ми.
Мълчи народа!
Глухо и страшно
гърмят окови,
не чуй се от тях
глас за свобода:
намръщен само с
глава той сочи
на сган избрана –
рояк скотове,
в сюртуци, в реси и
слепци с очи.
Сочи народът, и пот
от чело
кървав се лее над
камък гробен;
кръстът е забит във
живо тело,
ръжда разяда
глозгани кости,
смок е засмукал
живот народен,
смучат го наши и
чужди гости!
А бедният роб търпи
и ние
без срам, без укор,
броиме време,
откак е в хомот
нашата шия,
откак окови влачи
народа,
броим и с вяра в
туй скотско племе
чакаме и ний ред за
свобода!
Подобен
мотив откриваме и в „Нощ“ на Яворов:
Ей вгъва се небо
далечно,
И облаци бучат и
бягат,
и пак халосано
назад
повръщат се... В
глава
ни миг остава вихра
мисъл,
в душата хаос и
тревога.
Не песен слушам! –
а зловещо
ехтят отчаяни
въздишки
и гладни плачове, и
диви
поемни писъци...
Блести
размахан бич от
скорпиони,
звънят окови-железа.
И мъка, знойна мъка
нокти
в сърцето ми
забива.
А съвест гризе,
като че някога ръка
въз клета майка съм
подигнал
сестра продал, от
страден брат
лице отвърнал
безучастно...
Прости, родино триж
злочеста,
прости разблудното
си чадо.
Ще бъда твой! Кълна
се, майко,
Кълна се в хилядите
рани
на твоята снага
разбита;
кълна се и в
мечтите твои
за бъдещност
честита:
с кръвта си кръст
ще начертая
от Дунав до Егея
бял
и от Албанската
пустиня
до черноморските
води!
И тоя кръст на дух
свободен
всегдашния ще бъде
път:
за гения ти все по
него
разкошни лаври ще
растат...
И така, служенето на
най-висшия идеал, Бог, преведен на езика на Българските поети като Родина, е
естествено свързан със служенето на хората. Както казва Прахлад Махараджа в „Бхагаватам“,
обръщайки се към Бога с молитви:
„О, най-велик сред великите, мен съвсем не
се
ме е страх да живея в материалния свят, защото където и да се намирам, умът ми винаги е
потопен в мисли за Твоята слава и деяния. Но аз се безпокоя за нещастните глупаци, които безкрай кроят планове в
надеждата си да постигнат материално щастие и
благополучие, грижейки се за семейството си, обществото и
страната си. Тревожа се от любов към тях.
Скъпи Бог Нрисимхадева, аз виждам, че наоколо има много
свети
хора, но те мислят единствено за собственото си спасение. Без да ги е
грижа за обикновените хора, живеещи в градовете, те
отиват в Хималаите или в гората,
дават
обет за мълчание [мауна-врата] и изпадат в медитация. Те не искат да
освободят и другите от страданията. Аз обаче не
искам сам да се освободя, оставяйки в материалния свят всички
нещастни глупаци и негодници. Аз знам, че ако човек не
мисли за Кришна и не приеме подслон в Твоите лотосови нозе, той не
може да бъде щастлив. Ето защо искам да върна обитателите на този свят
под закрилата на Твоите лотосови нозе.“
Според великите светци
от Изтока и според българските поети ако служиш на Бога, това значи, че
автоматично служиш и на хората.
Как обаче тези
личности могат да са толкова безкористни? Те не се стремят към собственото си
егоистично щастие (пътя на карма),
нито се блазнят от също толкова егоистичното и самовлюбено отричане от света
(пътя на джнана). Откъде черпят
своето вдъхновение, как така са толкова щастливи?
Защото Богът е
източникът на цялото щастие. Служейки безкористно на Бога, те са винаги в
контакт с Него и така по естествен начин са винаги блажени.
Богът лично
потвърждава това в „Бхагавад-гита“:
„Един
йоги, чийто ум е съсредоточен върху Мен, наистина постига висшето съвършенство
на трансценденталното щастие. Отвъд проявлението на страстта, осъзнал качествената си еднаквост с Върховния, той се
освобождава от всички последици на миналите си дела.
По този начин
себевладеещият се йоги, с постоянна йога практика, се освобождава от цялото
материално замърсяване и достига висшето ниво на съвършено щастие в
трансценденталното любовно служене на Бога.
Истинският йоги
открива Мен във всички същества и всяко същество в Мен. В действителност,
себепозналата се личност вижда Мен, един и същ Върховен Бог, навсякъде.
Този, който Ме вижда
навсякъде и вижда всичко в Мен, никога няма да остане без Мен, нито пък Аз
някога ще го изоставя.
Такъв йоги, който
обожава и служи на Свръхдушата, защото знае, че Аз и Свръхдушата сме едно,
винаги остава в Мен, при всички обстоятелства.“ („Бхагавад-гита“ 6.27-31)
Кришна казва същото и в
„Бхагаватам“:
„Аз съм изцяло под контрола
на Моите предани. Всъщност, Аз изобщо
не съм независим. Понеже Моите предани са напълно освободени от
материални желания, Аз се намирам само в техните сърца. Какво да говорим за тях,
след като дори тези, които са предани на Моите предани, са Ми много скъпи. Без
светите личности, за които Аз съм единствената цел, Аз не искам да се
наслаждавам на трансцеденталното си блаженство и безценните Ми богатства.“
Понеже
Моите чисти предани изоставят своите домове, съпруги, деца и дори живота си, за да Ми
служат, без никакво желание за материални облаги в този живот или в следващия,
как мога някога да ги изоставя?
Както
благочестивите съпруги подчиняват своите съпрузи чрез служенето си, така чистите
предани, които са еднакви към всички и с цялото си сърце са привързани към Мен, изцяло Ме подчиняват.“
Кришна, Върховната
Божествена Личност, има безброй безкрайно привлекателни трансцедентални
качества. Дори да има хиляди усти и денонощно да хвали Бога, човек пак няма да
може да изброи и опише съвършенствата му, дори в продължение на цяла вечност. Причината
за това е, че качествата на Кришна постоянно се увеличават.
Между тези безброй
качества най-главното е, че Богът става подчинен на този, който Му се отдаде с
чиста любов. Това е невъобразимо, невъзможно постижение; да победиш Непобедимия,
да поставиш под контрол този, който контролира всичко и всички. Това е възможно
единствено чрез бхакти. Едно от
имената на Бога е бхагаван бхакти
бхактиман – Този, който е предан на Своите предани.
Пътят на бхакти предлага възможно най-изгодната
сделка – да отдадеш на Бог материалното си тяло и материален живот, които,
както видяхме са така или иначе изпълнени със страдания, и в замяна да получиш
най-ценното богатство – самия Бог.
Затова и индийските брахмани, и старозаветните пророци, и
българските поети, и всички разумни хора от незапомнени времена хвалят и
следват пътя на бхакти. Този път е следван индиректно от всички, защото както казва Кришна в Бхагавад-гита, "всички следват моят път", всички служат на Бога директно или индиректно. Този единствен път е предопределен от Бога; нашата независимост се състои в това дали вървим по него приближавайки се, или отдалечавайки се от Него. Затова и във Веданта сутра се казва, че тъй като Кришна е източникът и активният принцип на всички материални елементи, всичките им имена са всъщност Негови имена. Всички думи са свързани с него и всеки стих, в най-дълбоката си същност и смисъл, описва и възхвалява само Него.
