ВЕДИЧЕСКИТЕ КОРЕНИ НА ЗАПАДНАТА РЕЛИГИОЗНА ТРАДИЦИЯ от Сухотра Свами

Превод Ирина Черкелова

Във всяка общоприета религия, включително и в големите вероизповедания на Запада, могат да се открият елементи на карма, гяна и бхакти. Когато тези три понятия не се разглеждат отделно, а се допусне смесването им, това се нарича виддха-бхакти, замърсена религиозност. Виддха-бхактите се прекланят на Бога – това безспорно е акт на предана отдаденост – но целта на тяхното преклонение е повлияна от идеалите на кармите и гяните за спасение: „рай” и „освобождение”. По пътя на суддха-бхакти, чистата преданост на Бога, тези несъвършени цели отпадат.
анябхиласита-суням
гяна-кармади-анавритам
анукулйена кришнаму-
силанам бхактир уттама
„Човек трябва да се отдаде на трансцендентално любовно служене на Върховния Бог Кришна по благоприятен начин, без амбициите, подхранвани от гяна и карма. Това се нарича чисто, предано служене.” („Бхакти-расамрта-синдху” 1.1.11)

В един цитат от Първа глава се твърди, че „проблемът със злото” е предимно проблем на западната религиозна традиция. Да видим защо. Макар че амбицията на човека тип карми да постигне рая е очевидна при индузима и будизма, амбицията на човека тип гяни – стремящ се към спасение чрез отрицание на илюзорното личностно его – е крайната цел на тези източни религии. Индуистите вярват, че след пълното отрицание остава нещо и това е безличностният Брахман, когото възприемат като вечносъществуваща светлина (парам-джйоти) и вечен, изначален звук (аум). Будистите вярват, че след отрицанието не остава нищо друго освен пустота.

В западната религиозна традиция крайната цел, спасението, се отъждествява с влизането в рая. Ученият Хенри Корбин проследява западната картина на спасението до пред-библейския „рай на Йима” , описан в зороастрийските писания от древна Персия (днешен Иран), които са най-старите религиозни текстове на западната традиция. Казва се, че Йима, което е друга форма на името Яма, е владетелят на един подземен рай. Както Яма е син на бога на слънцето Вивасват, Йима е син на Вивангхант. В предходната глава се запознахме с цитати от „Гаруда Пурана” – там Яма се описва като страховит съдия, който наказва греховните души. Но в „Махабхарата” има стихове, където сабха-та на Яма (съборна място, където той общува с приближените си) се описва като място в рая. В „Шримад-Бхагаватам” 5.26.6 Яамараджа е посочен като Питри-раджа, царят на Питрите (починалите предци, благочестивите карма-марги, които се радват на награда в рая).

Макар че Западът безспорно се определя от карма-марга, не бих искал да внушавам, че там бхакти липсва напълно. Бог несъмнено изпраща велики души, които да отклонят вниманието на хората от надеждите им за райска награда и да го насочат към самоотвержено любовно служене на Бога. Ето какво откриваме в Стария и Новия завет:
„Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? Който, прочее, поиска да бъде приятел със света, враг става на Бога.” (Съборно послание на св. Апостол Яков 4:4)
„И не е за чудене: защото сам Сатаната се преобразява в ангел на светлината.” (ІІ Коринтяни 11:14)
„И тъй, покорете се Богу; опълчете се против дявола и той ще побегне от вас. Приближете се към Бога и Той ще се приближи към вас;” (Съборно послание на св. Апостол Яков 4:7-8)
„Техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен.” (Евангелие от Матея 18:10)
„Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за тебе! Душата ми жадува за Бога силний, живий.” (Псалом 41:1-3)
„... и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб, както Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи...” (Евангелие от Матея 20:27-28)
„Прочее, нека чрез Него непрестанно принасяме Богу хвалебна жертва, сиреч, плода на устните, които прославят името Му.” (Послание до Евреите, 13:15)
„и възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила”. (Евангелие от Марка 12:30)

И въпреки това един религиозен авторитет от наши дни признава:
„Ние сме разглезени хора в една егоистична епоха. Дори като християни не почитаме дисциплината – била тя физическа, интелектуална, обществена или духовна”.

Защо благочестивите хора от Западното общество биват възпирани от чистото служене бхакти, така очевидно в собствената им традиция? От ведическа гледна точка има историческо обяснение. Накратко то е, че преминаването отвъд двойствеността добро и зло, обусловена от материалното тяло, никога не е присъствало като възможност в западната религия, което на свой ред се корени в едно изкривяване на ведическия път на плодоносните дейности (карма-марга), извършено в древни времена. Карма-марга, пътят на плодоносната дейност, безспорно е учение на самите Веди, но сам по себе си той не представлява окончателна цел. Кармата не носи вечна печалба. Времето ниже нейните добри и лоши плодове един след друг в една безкрайна верига от двойственост – комбинация, подобна на моркова и пръчката, която вечно тласка живото същество напред из колелото на раждане и смърт.
кармана джаяте джанту карманаива пралияте
сукхам дукхам бхаям шокам карманаива прападяте
„Живото същество приема раждане според карма. То умира според карма. Неговата карма му носи щастие, страдание, страх и нещастие.” („Брахмаваиварта пурана” 2.24.17)

Гяна-марга, пътят на който учат Упанишадите, прави опит да се отхвърлят робските вериги на двойствеността чрез постигане на знание за Аз-а, преминаващ отвъд „доброто” и „злото”, които възприемаме в материята. Ханти карма субхасубхам, „Унищожете всяка карма – добра и лоша!” – така зове стих 6.20 от Маитри Упанишад. Стих 6.7 от същото писание ни съветва как карма може да се изкорени: вигянам карякарана-карманирмуктам – чрез „трансцендентално знание, освободено и от причината, и от резултата на карма.” Човешките същества трябва да се научат: 1) да живеят встрани от желанията (причината) и 2) да живеят встрани от сетивното и умствено щастие и нещастие (резултата). Така чрез аскетизъм се постига отричане на двойствеността и се стига до прозрението, че всичко е едно. В западната религиозна традиция не откриваме мощна революция, водена от гяна, като тази в Индия, където около 600 г. от н.е. имперсоналистът Шанкарачария популяризира своята философия, че „светът на двойствеността е неистинен – абсолютното единство истинно”.

Да, наистина, на Запад е имало периоди на истинска отдаденост на Бога. Но елементът бхакти никога не е бил систематично отделян от древната западна версия на учението за плодоносната работа. Понеже двойствеността, обусловена от материалното тяло, рядко е била поставяна под въпрос, отдадеността на Запада е гравитирала към райското материално щастие и встрани от отречението. Ето защо съвременната религия е попаднала в капана на себезадоволяването.

За да разберем как се е стигнало до тук, ще проследя историческото развитие. Между западната религиозна традиция и ведическата дхарма съществува древна връзка. Освен че свързва, тази връзка обаче и разделя, подобно на заключена врата между две стаи, ключът към която отдавна е изгубен. Историята държи ключа и в следващия раздел, „Зороастрийската връзка”, тя ще ни го върне.

Едно предупреждение: възможно е този раздел да ви се стори твърде изнурителен. Ако е така, бъдете любезни и прескочете направо към седемте обобщения накрая. И една дума за метода, използван в „Зороастрийската връзка”: ще приведа ведически доказателства, които ценя, заедно с доказателства от трудовете на съвременни изследователи на религиозната древност, които не ценя (макар това да не означава, че а приори отхвърлям всичко, което историците имат да ни кажат). Една от причините да не оценявам доказателствата на историците е, че историята, която ни предлагат е крайно непостоянна. Днес, например, версията за създаването на Стария завет е различна от версията, възприета от учените пред сто години – дотолкова различна, че през 1884 г. един човек се самоубил, понеже историците от края на ХІХ век отхвърлили като измама доказателствата, събрани от него, които всъщност подкрепят днешната версия. Друга причина, поради която не възприемам доказателствата на историците, е, че техните версии са оцветени от тълкуванията на „школите на мисълта”: школата на Макс Мюлер за природния мит; антропо-етнологическата школа на Дуркхайм, Спенсър и Фрейзър; психологическата школа на Фройд и Юнг и т.н. Тези тълкувания отразяват съвременното отношение на скептицизъм, атеизъм, материализъм, еволюционизъм и прочие. С готовност признавам, че докосвайки се до западната история, поемам риск. И все пак, понеже тя е възприета на Запад и понеже в някои ключови области може да се открие известно съгласие с ведическата, ще използвам тази история, за да подсиля вековната, многоуважавана логическа максима quod simper, quod ubique, quod ab omnibus traditum est – трябва да вярваме на онова, което се предава на поколенията във вечността, навсякъде, и от всички.

Зороастрийската връзка
Ведическа Индия и древният Запад имат обща културна основа. А. Сайденберг, изследовател на история на математиката, посочва, че геометрията, използвана при строежа на египетските пирамиди и цитаделите в Месопотамия, произлиза от ведическата математика. Оксфордският учен М.Л. Уест проследява някои най-съществени идеи от древногръцката философия и от философията на Близкия изток назад към Ведите. В един момент обаче, нещо, което Индия отрекла, започва да действа на Запад: зороастризма. Тук откриваме както брънката, която свързва западната религиозна традиция с ведическото наследство, така и онова, което ги разделя.
Зороастризмът е древно дуалистично учение, разпространявано в Персия от пророка Заратустра в неизвестен момент от миналото. Като религия то е изчезнало почти напълно. Но неговата идея за дуализма продължава да живее в юдейството, християнството и исляма. Учението на Заратустра е известно и в древна Индия. В няколко пасажа от Риг Веда той се споменава като Джарута. Тези отпратки обаче далеч не са ласкателни. В Риг Веда 7.9.6 се посочва, че мъдрецът Васиштха враждувал с Джарута.
В зороастрийското писание „Зенд Авеста” Васиштха се нарича Вахиштха. За него се казва, че бил личност със зловреден ум, който се противопоставил на Заратустра. В „Шримад-Бхагаватам” 6.18.5-6 се заявява, че Васиштха е син на полубоговете Варуна и Митра; в 9.1.13 се потвърждава, че се кланял на Варуна. В Седмата мандала на Риг Веда се говори подробно за предаността на Васиштха към Варуна. Учените предполагат, че и Васиштха, и Заратустра са жреци на Варуна, наречен Асура-мая в Риг Веда. Изглежда между двамата избухнало съперничество.

Името Зороастър е вариант на Заратустра ; по същия начин във Ведите Джарута се нарича Джарасабдха. В глави 139 и 140 на „Бхавишя пурана” е представен подробен разказ за произхода на мага Джарасабдха. Думата „мага” се отнася до династия жреци, чийто родоначалник е Джарасабдха. В древен Иран жреците се наричали „маги” и принадлежели към потомствена каста. Джарасабдха се родил в рода на вира адитя, „могъщия Адитя” (бога на слънцето). Във ведическите писания се изреждат дванадесет Адитя (синове на Адити, майката на полубоговете). Те са дванадесетте спици на кала-чакра, колелото на времето. В Чхандогя Упанишад 3.8.1 Варуна е обявен за главен сред тях. През всеки месец на годината един от Адитите управлява колесницата на слънцето по нейния път в небето. Изглежда родословието на Джарасабдха (Джарута, Заратустра) започва от Варуна, водача на ведическите божества на слънцето. Подобно на Варуна, слънцето се нарича Асура (от асун рати, „този, който дава живот или подмладява”); понеже Варуна е много могъщ и понеже измерил небето (също както слънцето), той се нарича мая – затова титлата Асура-мая е подходяща и за двамата полубогове. Варуна е наричан Асура и защото той господства над множество демонични подводни същества. (Бог Кришна убива един от тези асури на име Санкхасура; друг асура уловил Нанда Махараджа, бащата на Кришна, докато се къпел в река Ямуна.) В зороастрийската „Зенд Авеста” името на божеството, пред което се прекланя Заратустра е Ахура-мазда (Мъдрия Господ), което съответства на титлата на Варуна Асура-мая.

В „Бхавишя Пурана” Вясадева разказва на Самба, че потомците на Джарасабдха, (магите или влъхвите) следват писания, чийто смисъл представя Ведите с обърнато значение (та ева випаритас ту тесам ведах пракиртита). И наистина, „Зенд Авеста” представя „деви-те” като демони и „ахури-те” като добри духове. Вясадева казва, че магите се отдавали на огнени жертвоприношения. Дори в наше време малката общност на парсите в Индия, останали във времето като потомци на магите, са известни като „почитащи огъня”. От „Бхавишя Пурана” става ясно, че поради оскърбление, нанесено от неговата майка, раждането на Джарасабдха не се смятало за особено порядъчно. Ведическите жреци смятали него и потеклото му за „черни овце”. И въпреки това богът на слънцето винаги бил благосклонен към Джарасабдха, в отговор на което той се поставил под пълната закрила на това божество. В зороастрийските писания („Коршед Яшт” 4) действително се препоръчва преклонение пред слънцето :
„Онзи, който прави жертвоприношение на неумиращия, сияен, стремителен конник Слънцето – за да противостои на мрака, да противостои на Девите, родени от мрака, да противостои на крадци и разбойници, да противостои на Яатус и Паирикас, да противостои на невидимата, пълзяща смърт – той принася на Ахура-мазда, принася на Амеша-спентас, принася на своята душа. Той ликува и се наслаждава на райските и светски Яазати – този, който прави жертвоприношение на неумиращия, сияен, стремителен конник Слънцето.”

Именно в тази особена преданост към Варуна като божество на слънцето се забелязва ведическият корен на зороастрийския дуализъм. Бидейки един от Адитите, Варуна е близък с друг Адитя, Митра. В Риг Веда 10.37.1 се казва, че слънцето е окото на Митра-Варуна. (Последователите на Заратустра смятали Митра – или Митхра – за идентичен с Ахура-мазда, понеже Митхра е светлината на Мъдрия Господ.) Заедно Митра-Варуна са всевиждащите пазители на дхарма. От двамата човечеството трябва повече да се бои от Варуна. Химн 1.14 от Атхарва Веда е отправен към варуно ямо ва (Варуна или Яма) и така установява връзка между Варуна и Ямараджа, съдникът на мъртвите, който наказва грешнците. Макар Митра-Варуна да са равностойни в поддържането на вселенския ред и закон, в „Таиттрия Самхита” Митра се отъждествява със закона на деня, а Варуна – със закона на нощта. Въпреки че през нощта окото на слънцето е затворено, със своите хиляди очи или съгледвачи Варуна наблюдава деянията на хората под покривалото на мрака. Ето тук възниква една двойственост. Митра (което означава „приятелство”), свидетелят на деня, е по-благ от Варуна (което означава „онзи, който привързва”), свидетелят на нощта – митро хи крурам варенам шантам кароти, се казва в „Таиттиря Самхита”: „Митра усмирява жестокия Варуна.”

Любопитно е как зороастризмът разширява тази двойственост. Във ведическия вариант Асура-мая Варуна, господарят на водите, обитава дълбините на космическия океан Гарбходака, далеч под земята. Подземният свят на Яма, раят и адът са много близо до този океан; що се отнася до наказването на грешниците, Яма и Варуна са близки съюзници. В зороастрийския вариант Ахура-мазда (Варуна) е богът на светлината, който дал на своя слуга Йима едно подземно царство, наречено Вара – царство, което макар и тъмно и невидимо за човешките очи, е осветено от мистична светлина. Във ведическия вариант Митра-Варуна са двама полубогове, които в древни времена служели на Върховния Бог – двамата действали като екип, упражняващ надзор над царствата на светлината и мрака. В зороастрийския вариант Варуна всъщност е самият върховен бог. Митра е неговата светлина. Мантията на мрака (злото) е на раменете на вечния враг на Ахура-мазда, наречен Ангра Маиню или Ариман. Изглежда Ангра Маиню е ведическият Ангираса (Брихаспати), духовният учител на девите и голям враг на Шукрачария, духовния учител на асурите. От „Махабхарата” 1.66.54-55 научаваме, че Варуна взел дъщерята на Шукрачария, Варуни, за своя първа жена.
Във ведическия вариант силите на светлината и мрака или на доброто и злото не са вечни. Приемайки ги за вечни и, още повече, преобръщайки качествата им (описвайки асурите като добри, а девите като зли), Заратустра изкривил представата за намеренията на Върховния Бог по отношение на космоса, управляван от представители като Варуна, Яма и Брихаспати. Зороастризмът представлява революционно откъсване от ведическата философия.

„В Иран настъпва революция в историята на идеите... с ученията на Заратустра, който полага основата на първата изцяло дуалистична религия. Разкритието на Заратустра е, че злото съвсем не е проявление на божественото; по-скоро то произтича от едно напълно отделно начало... Дуализмът на Заратустра... е явен; дуализмът на юдейството и християнството е много по-забулен, но съществува и в голямата си част се дължи на иранското влияние... Всички постулират един Бог, който е независим, могъщ и добър, но чиято власт е до известна степен ограничена от друго начало, сила или пустота.”

Професор Норман Кон е начело на влиятелна школа сред изследователите на религията. Според неговото мнение учението на Заратустра е източникът на учението за апокалипсиса – вярата в една последна, решаваща, преломна война между армията от ангели на Бога и армията от демони на дявола. Според зороастризма се очаква тази война да избухне с появата на Саошянт или месията, който ще надделее над силите на злото, ще възкреси мъртвите и ще установи Божието царство на земята.
Важно движение в рамките на зороастризма е зурванизмът, който през четвърти век преди Христа се приема за държавна религия в Персия. На езика на „Авеста” зурван означава „време”; учените откриват подобие между божеството Зурван и ведическия Кала, който според ваишнавската философия представлява отражение на Върховния Бог, а също и Негов пълномощник при създаването, поддържането и унищожението. Кала движи космическото колело на времето (кала-чакра), по което сияйната колесница на Суря (богът на слънцето) се движи през небесата, осветява Вселената и отбелязва минаването на часовете, дните и годините.

Следвайки посоката, очертана от Кон, на страници 7-8 от „Знамения на хилядолетието” Харолд Блум твърди, че зурванизмът бива асимилиран от юдейството. Така евреите започват да отъждествяват Зурван с Яхве. Цитирайки Хенри Корбин, Блум казва, че зурванизмът е жив и днес в шиитската форма на исляма в Иран. На страница 28 от своята „Краят на времето” Деймиън Томпсън подсказва, че зурванизмът е повлиял на Йоан, който създава „Откровението” от Новия завет на остров Патмос.

На страница 32 от „Ранната гръцка философия и Изтока” оксфордският учен М. Л. Уест цитира свидетелства, представени от един древен грък, че според учението на влъхвите Зурван (Времето) разделил космоса на царство на светлината и царство на мрака, т.е. на добро и зло. Посочвайки ведическия паралел, Уест цитира Шеста глава от Майтри Упанишад. Тук се казва, че Бог (Брахман) има две форми – едната е тази във времето, другата е вечна. Тази, която съществува още отпреди слънцето е вечната, отвъд времето. Вечният, трансцендентален Брахман не може да се дели на части (т.е. светлина и мрак, добро и зло), следователно Той е вечно не-двойствен. Но този Брахман, който води началото си със слънцето – времето – се дели на части. Живите същества се раждат във времето, растат във времето и умират във времето. Слънцето (Суря) е себето на този Брахман, който е във времето. Човек трябва да почита Суря като тъждествен с времето. Така съответствието между ведическия Суря и персийския Зурван става съвсем ясно.

Доказателствата от предходния раздел водят до седем заключения:
1) В древни времена някой си Джарута, Джарасабдха, Заратустра или Зороастър, жрецът-основоположник на клана на влъхвите (магите) се откъсва от ведическата традиция. Западните историци смятат, че юдео-християнството и ислямът споделят принципи, произтичащи от неговото учение, наречено зороастризъм – господстващата религия в пред-ислямски Иран.
2) Отклонението на зороастризма се състои в това, че приема само Брахман във времето (слънцето) и отхвърля вечния Брахман (Кришна). Върховният Бог бива отъждествен с бога на слънцето и по-конкретно с Адитя Варуна, който във Ведите е известен като Асура-мая, а в зороастрийските писания като Ахура-мазда.
3) Ведите учат, че Варуна действа заедно с Митра и двамата поддържат закона на дхарма в царствата, разделени от слънцето (светлината и мрака). Тук дхарма означава религиозни деяния, които носят артха (богатство) и кама (сетивно наслаждение) на земята и в рая. Варуна се свързва с Яма, съдникът на мъртвите. Обителта на Яма е мястото, където се получава възнаграждение и наказание за добра или лоша карма.
4) Ако – както са вярвали последователите на Зороастър – Асура-мая Варуна е всеблаг, тогава той не е всемогъщ. Фактът, че той трябва непрестанно да бди, за да закриля дхарма, показва, че злото е способно да се противопостави на неговия ред (в Десета песен от „Шримад-Бхагаватам” се разказва как един демон на име Бхаумасура надвил Варуна в битка; така понякога злото надделява).
5) Специалистите по история на западната религиозна традиция вярват, че „Заратустра е първият човек, изложил идеята за едно начало на абсолютното зло , чието олицетворение, Ангра Маню или Ариман, е първият истински Дявол в световната религия. Макар двата принципа да са напълно независими, те се сблъскват и когато се изпълни времето, добрият дух неизбежно ще надделее над злия.”
6) Историците смятат, че апокалиптичният Край на Времето, виждан в бъдещето от юдео-християнството и исляма, е съчинен от „Зороастър, първоначално жрец на традиционната религия, [който] говорел за настъпващата трансформация , известна като „извършването на чудо”, при което ще настъпи всеобщо възкръсване на телата. След това ще последва велико събрание, при което всички хора ще бъдат съдени. Злите ще бъдат унищожени, а праведните ще придобият безсмъртие. В новия свят младите ще бъдат вечно на петнадесет, а зрелите ще останат на възраст четиридесет години. Това обаче не е връщане към изначалния рай; нищо от случилото се в миналото не ще достигне съвършенството на новия свят. Това е Краят на Времето.”
7) Онези, които очакват Края на Времето, се надяват да постигнат вечен живот във възкръснало тяло от разкрасена материя, в една пречистена от всяко зло, небесна земя. Като човешки същества, те очакват да бъдат „равни с боговете, че дори и над тях”.

Историкът Джефри Бъртън Ръсел ни дава още един ключов елемент от
зороастрийската вяра, който трябва да се спомене: „Действително безбрачието се смятало за грях (както и всяка форма на аскетизъм), порок, свързан с липса на умереност, с отказ от нещата от този свят, за целите, които Бог е определил. Безбрачието, което се цени високо във ведическата религиозна култура, се смята за грях и в юдейството, и в исляма. За ранното християнство то е било важна проява на дисциплина. Реформираното християнство обаче го отхвърля напълно, вслушвайки се в поучението на Мартин Лутер:
„Безбрачието е най-големият враг на вярата; то никога не помага на духовното, а по-скоро се бори против Божието Слово, като се отнася с презрение към всичко, което произлиза от Бог.” („Разговори около масата” ССССХСІ)

Зороастризмът смятал безбрачието и всички други видове аскетизъм за грях – това ни връща към предпоставката, която даде начало на историческото ни изследване на основите на западната религия: „преминаването отвъд двойствеността никога не е присъствало като възможност в западната религия, което на свой ред се корени в едно изкривяване на ведическия път на плодоносните дейности (карма-марга)”. Карма-марга се занимава с онова, което се определя като три-варга или дхарма-арта-кама (религиозна благочестивост, икономическо развитие и телесно щастие). Хората, създали семейство, се стремят към тези принципи през целия си продуктивен живот. Ведическият път обаче, отвежда човечеството по-далеч към варга (принципът) на мокша (освобождението). Този варга е целта на гяна-марга, пътят на онези, които са преминали от грихаста-ашрама (семеен живот) към санняса-ашрама (отречение). Целта на човека, поел по пътя на гяна-марга, е да премине отвъд ограничената от времето двойственост на добро и зло към безвременния, вечен Абсолют, отвъд раждането и смъртта. Прашна Упанишад 1.9 съветва гяна-марги да се отрече от иштапурта – ведическите жертвоприношения (ишта) и благотворителните дейности (пурта) – защото чрез иштапурта душата остава окована в цикъла на раждане и смърт. В Брихадарянака Упанишад 4.4.7 се казва, че човек постига безсмъртие във вечния Брахман, когато си отидат всички материални желания – сарве прамучянте кама. Това условие предхожда секването на сексуалното привличане, което е в основата на всички други желания.
Чистият бхакти-марга започва, когато мъртвите материални форми престанат да привличат душата и тя се насочи към божествената, екстатична Форма на всички форми, всепривличащия Шри Кришна. Чистото, любовно привличане към Кришна се нарича раса. В света на времето тя е изкривена и представлява привличане към материалните форми. Това изкривено привличане захранва с енергия нашата карма. В Таиттрия Упанишад 2.7 се обяснява:
расо ваи са
расам хи еваям лабдхананди бхавати
ко хи еванят ка пранят
яд еша акаша анандо на сят
еша хи ешанандаяти
„Върховната истина е раса. Постигайки раса, дживата придобива блаженство. Кой би задействал тялото и прана (сетивните способности), ако не съществуваше тази блажена форма? Той дарява блаженство на всички.”

Макар раса да подтиква към плодоносни дейности, плодоносните дейности не позволяват на душата да вкуси чистата, вечна раса. Това е така, защото по закон плодоносните дейности отвеждат човека само до простото наслаждение на преходните материални резултати. Дори когато плодоносните дейности се направляват от предписанията на свещените книги, те носят само ефимерно наслаждение на райските планети от материалната вселена.
Било на земята или в рая, условието sine qua non за постигане на материално наслаждение е сексът. Сексуалното привличане представлява извратено привличане към Кришна. За да се постигне лично общуване с Кришна, това привличане трябва да се пречисти.
тенатманатманам упаити шантам
анандам анандамайо ‘васане
етам гатим бхагаватим гато ях
са ваи пунар неха вишаджате ‘нга
„Само пречистената душа може да постигне съвършенството да общува с Божествената Личност, в пълно блаженство и удовлетворение в естественото си състояние. Който успее да възобнови тази съвършена отдаденост, никога повече не бива привлечен от материалния свят и никога повече не се завръща.” („Шримад-Бхагаватам” 2.2.31)

Времето е неустоимата сила, която притегля живите същества от цялата вселена едно към друго и ги обвързва сексуално. Същият този фактор им причинява нещастие и раздяла. В края на краищата времето причинява разпада на цялото космическо проявление. Така сексуалното привличане е неделимо от страха от разрушението.
стри-пум-прасанга етадрик
сарватра трасамаваха
апишваранам ким ута
грамяся гриха-четаса
„Привличането между мъжкото и женското, мъжа и жената, винаги съществува навсякъде и кара всички да се страхуват. Такива чувства се срещат дори сред полубогове като Брахма и Шива и кара и тях да се страхуват, а какво да се каже за онези, които са привързани към семейния живот в този материален свят.” („Шримад-Бхагаватам” 9.11.17)

Ведическата дхарма се определя като санатана-дхарма (вечна религия). Тя отвежда вярващия от затворения във времето Брахман – вселенската форма на Бога, в която полубогове като Брахма, Шива, Варуна, Яма, Брихаспати и богът на слънцето Суря са установени като началници на отдели – до безвременния, извечен Брахман: Парамбрахман Шри Кришна. Парамбрахман се постига, когато душата, пречистена от сексуалното привличане, се гмурне в океана на раса на святото име, форма, качества, забавления на Кришна, както и на Неговата любовна връзка с чистите преданоотдадени във вечното царство Голока, където време не съществува.
Убеждението, че религията е три-варга – т.е. обхваща благочестивостта (дхарма), икономическото развитие (артха) и телесното щастие (кама), без да има простор за освобождение от обвързаното във времето привличане към тялото и материалните обекти на сетивно наслаждение – е демонично. Това става ясно от Седма песен, Пета глава на „Шримад-Бхагаватам”, където се описва как брахманите, използвани от демона Хиранякашипу, проповядват само три-варга. Когато Хиранякашипу се усъмнява, че тези брахмани обучават малкия му син Прахлада във Вишну-бхакти, гневно ги наругава. Те уверяват демона, че съвсем не са учили Прахлада на такова нещо; както се оказва, предаността на момчето към Кришна е спонтанна. Тогава Хиранякашипу решава да убие собствения си син. Накрая обаче Бог Нрисимхадева, инкарнация на Кришна във формата на човеколъв, унищожава Хиранякашипу. Бог Нрисимхадева поставя Прахлада начело на своята династия като скъпоценен камък в короната, въпреки че неговите учители му се присмиват и го наричат „пепел”. Прахлада е най-добрият пример за дхарма-шила; Хиранякашипу е най-добрият пример за адхарма-шила.
В наши дни мислещите хора изказват съжаление за това, че в съвременната култура липсва дисциплина. Добре би било да обърнат внимание на какво Бог Кришна учи Арджуна в стих 2.62-63 от „Бхагавад-гита”, където цялата криза в дисциплината се проследява до съзерцаването на обектите на сетивата.
„Докато съзерцава обектите на сетивата, човек развива привързаност към тях. От тази привързаност се поражда похот, а от похотта възниква гневът. От гнева възниква пълната илюзия и от илюзията – объркване на паметта. Когато паметта е объркана, човек загубва разума си, а когато изгуби разума си, отново пада в материалното блато.”

Тъй като философията за карма започва със съзерцаването на обектите на сетивата, тя завършва с криза във всички сфери на човешките усилия – физическа, интелектуална, обществена и религиозна. Философията на карма е била, е и си остава основният корен на материалистичната култура. Във втора част на тази книга ще разгледаме последствията, до които води тази философия в съвременния свят.

ИЗМЕРЕНИЯ НА ДОБРОТО И ЗЛОТО, глава първа

Превод Ирина Черкелова


ЧАСТ ПЪРВА
Ведическият контекст

РАЗДЕЛ ПЪРВИ
Основни положения


Съставен от четири глави, този раздел представлява преглед на следните основни въпроси: Бог, духовните души, материята, трите проявления на материалната природа, проблемът за доброто и злото, карма, времето, свободната воля, как душата попада в материалната вселена, грехът, благочестивостта, чистата преданост, действията, които носят резултати, знанието за морала, първична и вторична религия.


ПЪРВА ГЛАВА

Най-прекрасният от всички възможни светове?

В „Бхагавад-гита” 15.7 Шри Кришна, Върховната Божествена Личност, заявява, че всички духовни души, дори онези, които се борят с материалното съзнание и сетива, са вечни частици, откъснати от Неговата транцсендентална Същност. По-нататък, в 15.16 той говори за два вида души – онези, които са паднали в материалния свят, и онези, които са освободени в духовния свят.

двав имау пурушау локе
кшараш чакшара ева ча
кшара сарвани бхутани
кута-стхо ‘кшара учяте

„Има две категории същества: едните грешат, а другите са непогрешими. В материалния свят всяко живо същество греши, а в духовния свят всяко живо същество е безгрешно.”

В стих 13.22 Той казва, че падналите души се движат през повтарящи се раждания и смърти. В своя стремеж да се наслаждава на материята в нейните три проявления (три-гуна), душата преминава от тяло в тяло. Тези проявления са добро, страст и невежество; подобно на пътища, които уж водят до желаните цели, тези три проявления подлъгват изгубеното в материалното битие живо същество чрез собственото му желание. Доброто и злото се появяват, когато душата се отдаде на тези пътища. Двойката противоположности добро и зло изковава съдбата на всички живи същества раждане след раждане.


пуруша пракрити-стхо хи
бхункте пракрити-джан гунам
каранам гуна-санго ‘ся
сад-асад-йони-джанмасу

„В материалната природа живото същество следва пътищата на живота, като се наслаждава на трите проявления на природата. Това се дължи на свързването му с тази материална природа. Така то се среща с доброто и злото в различните видове съществуване.”

Според проявлението, в което се опитват да се наслаждават на материята, падналите живи същества оформят бъдещата си съдба. В „Бхагавад-гита” 14.18 се обяснява този процес.

урдхвам гаччханти саттва-стха
мадхйе тиштханти раджаса
джагханя-гуна-вритти стха
адхо гаччханти тамаса

„Тези, които са установени в гуната на доброто, постепенно се издигат до по-висшите планети; тези, които са в гуната на страстта, живеят на земните планети; а тези, които са в отвратителната гуна на невежеството, слизат в адските светове.”

Така раят, земята и адът представляват спирки, през които преминават душите по веригата от повтарящи се раждане и смърт. Нито една от тези спирки не е постоянна. Пътят на едното проявление, в края на краищата, се присъединява към пътищата на другите две; така „доброто” в рая отвежда до „злото” в ада. Цялата вселена е подчинена на времето и съществуването й неизменно ще бъде прекратено. От началото до края на космическото проявление повечето души се извъртат из три-лока (трите дяла на райски, земни и адски светове) хиляди пъти.

Така нареченият „проблем със злото” отдавна гнети западното, юдео-християнско, богословие. Понякога се казва, че Изтокът е облекчен от този проблем чрез някои силни страни на ведическата философия. В специален брой на списание „Тайм” един изтъкнат учен обяснява:

„Защо един добър Бог ще позволява злото в света? Този проблем, създаден от самия човек, израснал в юдео-християнската традиция, по силата на собствената му вяра, преследва западната мисъл от хилядолетия. Безспорно той представлява вторичен продукт от етическия монотеизъм – „трилема”, създадена от трите неоспорими качества на един всезнаещ, всемогъщ и всеблаг Бог... И чак през ХVІІІ век отговор на този неприятен, труден проблем дава Лайбниц – теодикията, от гръцките думи theos (Бог) и dike (справедливост)... Не навсякъде по света този въпрос тормози еднакво хората. Източните религии предоставят правдоподобни богословски обяснения на божественото наказание и възмездие чрез понятието карма (натрупването на дългове от предишни животи) и действието на Кали и други разрушителни божества.”

Атеистите приемат, че злото е неоправдано. Според тях това изключва възможността да съществува един съвършен Бог (в смисъл на всемъдър, всемогъщ и всеблаг). Теистите приемат, че злото е оправдано. Те твърдят, че нито Бог е създал злото по своя прищявка, нито пък е безсилен да го спре. В защита на теодикията – справедливостта на Бога – трябва да се намери логично обяснение как точно злото влиза в Божия план за всеобщото окончателно добро. Тук философията Ваишнава дава своя принос в три положения. Първото е, че злото представлява следствие от човешкото желание по отношение на материалната природа. Второто е, че материалната природа има два аспекта: единият ни оковава (и така поражда злото), другият ни освобождава (и така слага край на злото). Третото е, че средството, чрез което сме оковани, е собственото ни желание. Изпаднали в плен на желанието, ние се стремим към материални обекти, за които сме убедени, че представляват добро. И избягваме други обекти, от които се боим, защото ги смятаме за зло. Ала през цялото това време душата е трансцендентна спрямо материята. Светлината на трансценденталното знание разкрива, че двойствеността на доброто и злото е илюзия, породена от сляпото желание.

Както би трябвало да става ясно от стих 13.22 на „Бхагавад-гита”, грешащите души се срещат с доброто и злото не по прищявка на Бога или на някакво друго божество. Доброто и злото придобиват форма като последствия от нашите действия (карма) при опитите ни да се наслаждаваме на материята. В „Бхагавад-гита” 9.10 се заявява, че материята, на която се стремим да се наслаждаваме, е пракрити на Бог Кришна, Неговата женска творческа енергия. Цялата Вселена попада в заблудата на нейните проявления, се казва в стих 7.13. Заети с опитите си да намерят удовлетворение в добро, страст и невежество, падналите души са изгубили съзнание за истинския обект на желанието, Бога, Който е отвъд проявленията като неизчерпаемия източник и на дух, и на материя. Падналите души се стремят към обектите на своите желания в микрокосмоса, мезокосмоса и макрокосмоса, а те представляват само външни проявления на гуните. Ценностите, чрез които съдят за обектите на своите желания – сетивни, интуитивни, рационални, идеалистични и ценностите на предаността – също са проникнати от трите проявления на материалната природа.

Стих 15.2 от „Бхагавад-гита” казва, че проявленията подхранват нашата материална идентичност – кармичното тяло – така, както водата подхранва дървото. Друг полезен пример, който ще разработя в следващите няколко абзаца, е, че проявленията захранват движението на тялото и насочват това негово движение от начало до край, също както електрическите релси зареждат с ток и направляват движението на метрото от началото до края на пътуването.
В най-простия си смисъл думата карма означава действията, работата на дадено човешко същество. А фразата „човешко същество” е само едно материално определение. Човешкото тяло е машина, която работи според както е направена от природата, се казва в „Бхагавад-гита” 18.61. От тук следва, че не душата върши работата, а трите проявления. Душата е омотана в кармата (действията) на проявленията чисто и просто от желание да им се наслаждава. Проявленията извършват кармата, а душата „поема” тази карма по желание. Аз „поемам” на едно пътуване с метрото от желание да стигна до центъра на града. Системата на метрото извършва цялата работа (карма), но аз се отъждествявам с тази работа: „отивам в центъра”. Всъщност влакът отива в центъра, аз само си седя на седалката.

За да видим логиката в „закона на кармата”, трябва да разберем термините прарабдха, апрарабдха и криямана. Прарабдха-карма е резултатът, който сега преживяваме от действия и работа, извършени в предишни животи. Той се проявява в сегашното ни положение във вселената (макрокосмоса), сред останалите живи същества (мезокосмоса) и в настоящето ни тяло и ум (микрокосмоса). Ако положението, което заемаме, е благоприятно, значи се радваме на резултатите от благочестиви действия в миналото. Ако е смесено – отчасти добро и отчасти лошо – това е резултат от минали действия, извършвани в страст. Ако е изцяло неблагоприятно, значи страдаме от минали действия, извършвани в невежество. Апрарабдха-карма представлява един вид фонд от потенциални, все още непроявени резултати. Този безграничен фонд от семенца на кармата дава безкрайно много плодове (бъдещи тела).

Поставени в положението, което сме си създали чрез предишните си действия, ние действаме във всеки един момент и така създаваме нови и нови резултати, които непрестанно се добавят към фонда на апрарабдха-карма. Действията, които извършваме сега, се наричат криямана-карма. От друга страна, тези действия всъщност не се извършват от нас – извършват се от трите проявления, както се потвърждава от „Бхагавад-гита” 3.27. Отъждествявайки се с тези действия, ние се заблуждаваме и затова, по силата на същото това отъждествяване, сме принудени да приемаме неговите резултати, които ще се появят с течение на времето.

В човешката форма на живот душата действително има властта да избира какви дейности да „предприеме”. Това е изборът между духовни и материални дейности. Избирайки материята, душата губи властта да прави избор и се оказва овързана и завлечена от проявленията (освен „проявление” или „качество”, думата „гуна” означава и „въже”). Да се изберат духовни дейности означава да се избере служенето на Бога, който е Ачюта, Върховната Непогрешима Личност (на санскрит „ачюта” означава „непогрешим”). Свързването с Бог Ачюта освобождава душата от въжетата на материята. Отговорът, който ваишнавите дават по повод спора между философите на „свободната воля” и философите „детерминисти” е, че душата се радва на свободна воля при подчинение на Бога. Но свободната воля има по-специален смисъл. Тя не означава свобода да правиш каквото си искаш. Тя означава воля, освободена от контрола на материята. Човекът, който не се подчинява на Бога, става пленник на трите проявления на материалната природа, които определят неговата съдба за неизброими прераждания напред.
„При избора на добрата или лошата си съдба живото същество по природа разполага със мъничка независимост, но когато забрави своя върховен господар, Божествената Личност, то се отдава на проявленията на материалната природа. Под тяхно влияние то се отъждествява с тялото и в интерес на това тяло се привързва към разнообразни дейности. Понякога е под влияние на невежеството, понякога – на страстта, а понякога – на доброто. Така живото същество придобива различни тела според проявленията на материалната природа. („Шримад-Бхагаватам” 4.29.26-27)

Сравнихме душата, приела тяло, с пътник в метрото. Всяко кармично тяло, дори това на обитател на рая, трябва, в определен момент от житейския си път, да мине по маршрут, съставен от трите проявления. Пътуването започва от маршрута на страстта (раждане в резултат на единението на двата пола). Преминава през маршрута на доброто (съзряване) и приключва по маршрута на невежеството (болести, старост, смърт). Със своите проявления Пракрити – богинята-майка на материално въплътените души – износва, отглежда и поглъща собствените си деца. Тя е могъщата Кали, описана в „Шримад-Бхагаватам 3.6.2 (кала-сангям тада девим бибхраччхактим урукрама). Хората често казват, че „ръката на Бога” неумолимо ги е водила към успех или провал, но в действителност това е ръката на Кали. А що се отнася до примера с метрото, Кали е тази, която ръководи системата на железниците: маршрутите и часовете на заминаване и пристигане. За да се движат влаковете, тя черпи електричество от Кала (божеството на времето), което се поражда от Бог Кришна така, както електричеството се поражда от електроцентралата. Без да има електроцентрала метрото не би могло да върви; и все пак, не можем да търсим отговорност от електроцентралата за конкретните маршрути и часове на движение.

„Със своята изумителна върховна енергия – времето – Върховната Божествена
Личност предизвиква взаимодействието на трите проявления на материалната природа и така се проявяват най-разнообразни енергии. Изглежда, че Той действа, но не Той е деятелят. Че Той убива, но не Той е убиецът. Всичко се случва само чрез Неговата изумителна енергия.” („Шримад-Бхагаватам” 4.11.18)

Теодикията или „опитът да се проумее отношението на Бог към една страдаща вселена” си остава трудно разрешим проблем, докато не признаем, че е чиста лудост духовната душа да търси щастие в материалния свят.

яда на пашяти аятха гунехам
свартхе праматта сахаса випашчит
гата-смритир виндати татра тапан
асадя маитхуням агарам агя

„Дори да е много учен и мъдър, човек е луд, ако не разбира, че усилията да се наслаждават сетивата са празно губене на време. Забравил собствения си интерес, той се опитва да бъде щастлив в материалния свят, като съсредоточава вниманието си около дома, в чиято основа стои сексуалната връзка и който му причинява какви ли не материални страдания. Така той не е с нищо по-добър от глупаво животно.” („Шримад-Бхагаватам” 5.5.7)

Често срещан факт е, че ако сетивното наслаждение привлича силно даден човек, той е изложен на риска да се захване с престъпни дейности като проституция и кражба, за което държавата налага наказание в затвор. За всички, привлечени от мая – заблудата, че духовната душа е способна да се наслаждава на материята – целият материален свят представлява затвор. Раздават се награди и се отсъждат наказания според доброто или лошото поведение на затворниците. По този начин те биват подготвяни за волното общество на освободените души. Така „доброто” и „злото”, в нашия опит, не са окончателни. Отвъд тях ни зове освобождението. Кой притежава необходимите качества, за да бъде освободен? Душите, придобили знание, които вече не се чувстват нито привлечени от материята, нито разочаровани от нея. Това безстрастие е естествена, автоматична характеристика на Кришна съзнанието. Кришна съзнанието се развива чрез общуване със садху (отдадени на Кришна) и шастра (ведическите писания). Когато Пракрити е удовлетворена, защото някой затворник е постигнал Кришна съзнание, тя го освобождава от мая.
садху-шастра-крипая яди кришнонмукха хая
сеи джива нистаре, мая тахаре чадая
„Ако обусловената душа придобие Кришна съзнание по милостта на свети личности, проповядващи предписанията на свещените книги и й помогнат да осъзнае Кришна, тя се освобождава от ноктите на мая, а мая се отказва от нея.” („Шри Чаитаня Чаритамрта”, Мадхя, 20.120)

Душите, освободени от повтарящите се раждане и смърт, преминават към обществото на Бог Кришна в духовния свят. От там повторно падение няма.
мам упетя пунар джанма
духкхалаям ашашватам
напнуванти махатмана
самсиддхим парамам гата
„След като великите души Ме достигнат, те никога повече не се връщат в този временен, изпълнен със страдания свят, защото са постигнали най-висшето съвършенство.” („Бхагавад-гита” 8.15)

Философът, измислил термина „теодикия”, Г.В. Лайбниц (1646 – 1716), формулирал проблема със злото като принадлежащ изцяло на този свят, на сферата на материалната природа – свят, който нарекъл „най-прекрасния от всички възможни светове”. Според философията Ваишнава, само една духовно невежа душа приема двойствеността на живота в този свят като най-прекрасния от всички възможни светове. „Бхагавад-гита” 2.57 заявява, че когато човек е твърдо установен в съвършено съзнание за действително най-прекрасното съществуване – духовното съществуване – доброто и злото на материалния свят не го докосват. В тази връзка „Сарвагя сукта”, цитирана от Джива Госвами в неговата „Бхагавад Сандарбха” ни учи:

хладиня самвид ашлишта сач-чид-ананда ишвара
свавидя самврито джива санклеша никаракара

„Върховният Бог е изпълнен с вечност, знание и блаженство. Той е вечно в духовния свят, обгърнат от Своите божествени енергии – хладини (екстатичната сила) и самвит (всезнаещата сила). В материалния свят индивидуалната душа (джива) преживява множество страдания, покрита от собственото си невежество.”

Проумеем ли, че кармичното въплъщение представлява състояние на падение и невежество на душата, става ясно колко лесно живите същества, които изглеждат добри, могат да бъдат обзети от злото. Колкото и добри да се опитват да бъдат, това, че са привлечени от непостоянното щастие и че нямат желание да се освободят от оковите на живота, въплътен в материално тяло, със сигурност ще ги доведе до среща със злото. Стих 14.10 от „Бхагавад-гита” предупреждава, че материалното добро далеч не е стабилно положение. Чрез импулсивната си привързаност към сетивно наслаждение душата по свое желание се придвижва от добро към страст и невежество.

В Четвърта песен на „Шримад-Бхагаватам” срещаме безпогрешна илюстрация на горното в образа на Дакша, който обитавал рая. В обществото на полубоговете Дакша засенчвал всички – тъй богато надарен бил той със саттвически качества. За съжаление, се почувствал много могъщ, което е симптом на страстта. Тази негова страст се превърнала в невежество, което го подтикнало да прояви високомерие и неуважение към великия Бог Шива. И невежеството, чрез разярения демон Вирабхадра, който отмъстил за обидата, нанесена на Шива, довело до падението на Дакша.

Обратното на това, от „Бхагавад-гита” 5.21 научаваме, че освободените души се наслаждават на вътрешно духовно щастие, много по-висше от мимолетните психо-сетивни преживявания, предлагани от гуните на материалната природа. Душата, която се наслаждава на висшата си духовна природа, дори все още в материалното тяло, се нарича дживан-мукта. Дживан-мукта използва тялото само в служене на Бога. Удоволствията в добро, страст и невежество не могат да привлекат такава душа, защото тя получава пълно щастие от личното общуване с Бога.

иха яся харер дасйе
кармана манаса гира
никхиласвапи авастхасу
дживан-мукта са учяте
„Независимо от обстоятелствата, ако човек отдаде всички свои действия, ума и словото си, за да служи предано на Бога, той трябва да се смята за напълно освободена личност.” („Бхакти-расамрта-синдху” 1.2.187)

„Независимо от обстоятелствата” означава, че един дживан-мукта е установен в любовно служене на Бога, независимо дали в рая или в ада (положението адхидаивика), независимо дали другите живи същества са благосклонно настроени или не (положението адхибхаутика) и независимо дали тялото и умът му са в добро състояние или не (положението адхятмика). Тези три положения са продукт на трите гуни на природата; дживан-мукта знае: „аз съм трансцендентен спрямо тях”.

Сетивата на един дживан-мукта действат единствено в името на Кришна. Той интуитивно се откъсва от всякакви привлекателни или отблъскващи преживявания, които Вселената предлага. Заради удоволствието на Бога и заради това, че обикновените хора трябва да бъдат изведени на пътя обратно към Него, всички действия на дживан-мукта са подчинени на законите, изложени в писанията. Той непрестанно се старае да бъде свободен от егоистични материални желания, за да може с предаността си да удовлетвори върховно чистия Бог. Непрестанно мислейки за Кришна в сърцето си, дживан-мукта се наслаждава на нектара на блаженството.

Така сетивните, интуитивните, рационалните, духовните и религиозните ценности на освободената душа са вечно съсредоточени върху Кришна. Ако желае да научи повече, читателят може да се обърне към „Шримад-Бхагаватам” 9.4.18-27, където се описват превъзходните качества на Махараджа Амбариша. Обратно на Дакша, цар Амбариша продължил да желае доброто дори на своя съперник, йогинът Дурваса. Макар завистливият Дурваса да се опитал да убие Амбариша с проклятие, царят останал невредим, защото го закриляла обичта на Върховния Бог. Огненият диск Сударшана, личното оръжие на Вишну, преследвал йогина из Вселената в продължение на цяла година. Най-накрая Богът съобщил на Дурваса, че ако Амбариша не му прости обидата, той никога не ще се отърве от Неговия огнен диск. Когато Дурваса смирено се завърнал при царя, молейки прошка, Амбариша го посрещнал като приятел и го уверил, че ни най-малко не се е засегнал от неговото поведение. Единственото, за което се тревожел, докато Дурваса бягал от Сударшана, било да не би да му се случи нещо страшно. Със своето благородно поведение, освободеният Амбариша останал недокоснат от влиянието на трите гуни.

ИЗМЕРЕНИЯ НА ДОБРОТО И ЗЛОТО от Сухотра Свами

Превод Ирина Черкелова


нитир асми джигишатам
„За хората, които търсят победа, Аз съм моралът.” („Бхагавад-гита” 10.38)


ПРЕДИСЛОВИЕ


Житейският ни опит е подчинен на условията, които ни налага природата. Житейският ни опит е подчинен на закони – природни и създадени от човека – които управляват взаимодействията ни с другите живи същества. И накрая, нашият житейски опит е подчинен на склонностите на ума и тялото ни. Казано накратко, ние сме подчинени на материята. Материята оформя живота в тези три измерения на опита, на санскритски – адхидаивика, адхибхаутика и адхятмика. В Западната философия те се наричат макрокосмос, мезокосмос и микрокосмос. Макрокосмосът представлява огромната, всеобгръщаща вселена, природата. Мезокосмосът е „средната” (мезо) вселена на нашите взаимоотношения с другите живи същества. Микрокосмосът – това е личната вселена, която всеки отделен индивид познава вътре в себе си. Ведическите учения насочват вниманието и към едно трансцендентално измерение, където се пренася душата, освободена от властта на материята.

До тези измерения на житейския опит достигаме чрез ценностна система. Житейският опит е просто поредица моменти, в които трябва да правим избор по отношение на себе си и на света. Когато правим избор, разчитаме на ценностната си система, изградена от пет измерения. Първото от тях е сетивното измерение. В него е „школата на тежките удари”. Когато бях малък, бръкнах в едно радио и ме удари ток. Оттогава съм предпазлив, щом се наложи да боравя с електроуреди. Тук е и така нареченият „въпрос на вкус” – аз предпочитам ягодите пред касиса, например. Вкусът често се оказва по-важен от фактите. Факт е, че пушенето вреди на здравето и въпреки това, за милиони хора вкусът на цигарите е по-важен от факта, че пушенето може да предизвика ранна смърт. Над сетивното измерение – факти и вкус – стои измерението на интуитивните ценности. Служейки на своите сетива, може да нараня някого. Неговото страдание тревожи съвестта ми. Въпреки постигнатото сетивно удовлетворение, разбирам, че съм постъпил лошо. В интуитивното измерение се раждат и идеи от рода на: „Мисля, че мога да се доверя на този човек” или „Това ми се струва неправилно”. Следва рационалното измерение. Това е измерението на решенията, плод на ценности, които сме възприели от авторитети: родители, учители, свещени писания, правни, етични и морални кодекси. Разчитаме на логиката, за да съдим кое е правилно и кое – грешно и поправяме, ако е необходимо, своите сетивни и интуитивни усещания. Следващото измерение е това на духовните (или идеалистичните) ценности. Духът желае освобождение от злото, от греха, покварата и робуването на материализма. Сетивата, интуицията, даже законите на разума отстъпват пред повика да се победи злото, дори това да означава смъртна присъда. Хората със силен дух следват висши идеали: има толкова примери за храбри мъже и жени, станали мъченици за каузата на свободата. Най-накрая идва измерението на предаността. От любов и преданост към ближния човек може да пренебрегне ценностите на сетивата, интуицията и разума. В името на любовта човек може да пренебрегне дори тъй скъпия за духа идеал на свободата.

Преценяваме три вида опит чрез пет вида ценности. Думите „добро” и „зло” сочат какво всъщност представляват нашите преценки. В измерението на предаността, например, могат да съществуват множество възможни обекти на любов: мама, татко, семейното куче, съседското момиче, холивудска звезда или идол от поп музиката, В.И. Ленин, богинята Атина, Църквата на Гениалния Месия Дж. Р. „Боб” Добс и тъй нататък. Кои от тези възможни обекти на предаността са действително добри?

За мнозина този елементарен въпрос няма категоричен отговор. За тях сложното и изменчиво взаимодействие между измеренията на опита и измеренията на ценностната система представлява неразгадаемо тайнство. Хората използват думата „добро” с лекота, но наложи ли се да заковат смисъла й, често нямат какво да кажат или посягат към смътни общи понятия като „любов”, „истина” и „красота”.

В настоящата книга „доброто” се определя като добродетел. Английската дума за добродетел „virtue” идва от латинската „virtus”, която се превежда като „сила” и означава благотворна, цялостна и чиста взаимовръзка със света, с другите живи същества и със себе си. Призванието на всяко живо същество е да усъвършенства добродетелите си. Съвършената добродетел се изразява в победата на душата над силите на материята, които заплашват да я заблудят и да я накарат да се отъждествява с материалното тяло, с неговите любов и омраза. Съвършената добродетел въвежда победилата душа в измерението на трансценденталния опит и привлича благодатта на върховно добродетелната Изначална Личност. В следващия цитат Бог Вишну възхвалява добродетелите на своя чист поклонник, цар Притху.

варам ча мат канчана манавендра
вринишва те ‘хам гуна-шила-янтрита
нахам макхаир ваи сулабхас тапобхир
йогена ва ят сама-читта-варти

„Скъпи мой царю, дълбоко съм пленен от възвишените ти качества
и безупречно поведение и затова съм благосклонен към теб. Поискай от Мен каквато желаеш благословия. Този, който не притежава възвишени качества и поведение, не може да постигне Моето благоволение само чрез жертвоприношения, строг аскетизъм или мистична йога. Но Аз винаги присъствам в сърцето на онзи, който остава уравновесен при всякакви обстоятелства.” („Шримад-Бхагаватам”, 4.20.16)

Злото, противопоставено на добродетелта, означава порок. Това е състояние на духовна слабост, в което душата, изпаднала от благодатта на Бога, става роб на материята. Отношението на порочния човек към света, другите живи същества и себе си е нездраво и нечисто.

Фразата „измерения на доброто и злото” е обобщена в термина „морална вселена”. С това искам да кажа, че не може да отделяме морала от обективната природа на света. Измеренията на опита и ценностите ни дават и измеренията на доброто и злото. Тези измерения определят един космически морален ред така, както размерите – дължина, ширина и височина – определят формата и големината на стаята, в която се намирам.

Човек често чува аргумента, че моралният ред е само лично състояние на съзнанието, а не състояние на Вселената. Човекът с пуританско съзнание, например, е убеден, че заболяването СПИН е добро, понеже принуждава безнравствените да бъдат по-умерени. От друга страна, човекът с хуманистични възгледи е убеден, че СПИН-ът е голямо зло. Всъщност, продължава аргументът, СПИН-ът е хладнокръвно безразличен към всякакви понятия за добро и зло. По същия начин безразлична е и Вселената като цяло. В отговор трябва да се признае, че моята лична преценка за добро и зло предвид събитията, които се случват около мен, може да е погрешна, както и личната ми преценка за формата и големината на стаята може да е погрешна. Но това, че моята преценка може да е погрешна, не означава, че Вселената не притежава морално измерение – както не означава, че стаята няма форма и големина.

Доколкото човечеството съумява вярно да отчита фактите от битието върху една реална скàла от морални ценности, дотолкова ще е способно да разпознава моралната вселена като обективен факт. Днес учените се опитват да редуцират и вместят фактите от човешкото битие в една, неутрална откъм ценности, проста система, за която се смята, че лежи в сърцевината на природната сложност. Преди ХVІІ век обаче, цивилизованите хора по цял свят свързвали явленията от макрокосмоса, мезокосмоса и микрокосмоса с ценности, които започват от абсолютното добро на върха на скàлата и стигат до пълното зло на дъното. И по този начин, поддържайки, че съществува морално измерение на Вселената, науката на класическа и средновековна Европа се опитвала да обясни нещата, като им придавала определена морална стойност.
От „Падма Пурана” до нас достига ведическата скàла на вселенския морал:

двау бхута-саргау локе’смин
даива асура ева ча
вишну-бхакта смрито даива
асурас тад-випаряйя

„В цялата Вселена съществуват само два вида живи същества – божествените (девите) и демоничните (асурите). Божествените са отдадени на Вишну, Върховната Личност; демоничните Му се противопоставят.”

Както ще стане ясно от следващия цитат, за едно лишено от високи морални качества човешко същество е много трудно да вижда девите, обитаващи висшите измерения на космоса. Това означава, че добродетелта разширява човешкото възприятие на Вселената. Порокът го стеснява. Както отбелязах по-горе, цар Притху е бил съвършено добродетелен по силата на чистата си отдаденост на Върховния Бог. Следователно той е имал пълно познание за моралното измерение на Вселената и необикновените същества, които я населяват – например, четиримата Кумари, към които Притху се обръща със следния стих:

ахо ачаритам ким ме
мангалам мангалаяня
яся йо даршанам хай асид
дурдаршанам ча йогибхи

„О, велики мъдреци, олицетворение на благостта, дори йогите мистици трудно могат да ви видят, защото вие рядко се показвате пред очите на другите. Не мога да си представя какви благочестиви дела трябва да съм извършил, за да ме удостоите с милостивото си присъствие, без да съм положил никакви усилия за това.” („Шримад-Бхагаватам”, 4.22.7)

Цар Притху е пример за личност, изцяло отдадена на Вишну. Такава личност се нарича ваишнава. Санскритската дума „ваишнава” означава „като Вишну”. Оттук, подобно на Вишну, ваишнавите блестят със своята трансцендентална добродетел, която се нарича суддха-саттва (чиста доброта). Философията Ваишнава е знанието, което води началото си от Вишну и представлява сатвическия дял от ведическите писания. Сатвическите текстове са незамърсени от раджас (страст) и тамас (невежество).

Терминът „ведически” е също толкова важен за разбирането на настоящата книга, колкото и терминът „ваишнава”. „Ведически” навлиза в английския от санскритската дума „веда” (знание). Според някои учени ведически са само четири дяла от древната индийска литература: Самхита, Брахмана, Араняка и Упанишад. Самхита се състои от Ведите, известни като Риг, Сама, Яджур и Атхарва. Тези текстове съдържат мантри за ритуални жертвоприношения, както и начини за обожание на различни божества. Брахмана е съставена от текстове в проза за жертвоприношението. Араняка съдържа наставления за жреци, които са изпълнявали жертвоприношения и после са се оттеглили от светския живот в покоя на горите. Упанишадите насочват вниманието към Брахман, върховната трансцендентност. И до тук, казват някои учени, се изчерпват текстовете, които могат да се нарекат ведически. За разлика от тях, ваишнавите приемат и „Бхагавад-гита” и „Шримад-Бхагаватам” за ведически. Принадлежността им към ведическите писания намира и ведически доказателства. В Чхандогя Упанишад 7.1.2. се заявява, че Итихасите (исторически хроники като „Махабхарата”, в която се съдържа „Бхагавад-гита”) и Пураните (древни разкази като „Шримад-Бхагаватам”) представляват петата Веда (итихаса-пуранам панчамам веданам ведам). Ачариите (великите авторитети на ведическото знание) отдавна поддържат това разбиране. Във Ведартха-санграха 216, например, Рамануджачария заявява: итихаса-пуранайо ведопабримханайо, „Итихасите и Пураните, чието предназначение е да разширят Ведите, въплъщават същата истина.” Настоящата книга, „Измерения на доброто и злото”, приема за ведически всички така указани от ачариите писания.

Друг важен момент е, че ваишнавите отхвърлят теорията, поддържана от мнозина съвременни учени, според която Ведите са написани от „арийски нашественици”, завладели Индия около две хиляди години преди Христа. Тук няма да се разпростирам по този въпрос, ще кажа само, че такава идея не среща подкрепа никъде във ведическите писания. Няколко неотдавнашни публикации, оспорващи теорията за арийското нашествие, се споменават в бележките към предисловието. Тясно свързана с теорията за арийското нашествие е и системата за датиране на Ведическите писания. Ваишнавите отхвърлят и тази система. От самите писания научаваме, че Самхита, Брахмана, Араняка, Упанишадите, Пураните и Итихасите се предавали устно от поколение на поколение според древна традиция, която се простира милиони години назад в миналото. Преди пет хиляди години мъдрецът Вясадева е записал тези свещени книги на санскрит.

Не претендирам, че самият аз съм чист ваишнава. Но съм ученик на един чист ваишнава – моя духовен учител, Негова Божествена Милост А.Ч. Бхактиведанта Свами Прабхупада. Моят дълг е да представям философията, на която ме е научил той. Казва се, че за да стане истински философ, човек трябва да се научи кога да спре да философства. Философията ни показва какви са логическите следствия от фундаменталните принципи. Но философията не може да ни покаже какви фундаментални принципи следват от логиката. Принципите могат да бъдат установени само от авторитет, а не чрез умствени спекулации. При която и да е школа на мислене, развитието на логиката, което наричаме „философстване”, се подчинява на принципи, диктувани от някакъв авторитет. Авторитетът зад логиката на тази книга е Шрила Прабхупада.

„Да бъдеш философ не означава само да имаш задълбочена мисъл – казва един мъдър човек от недалечното минало, – но дотолкова да обичаш мъдростта, че да живееш според нейните норми.” Това означава, че философията трябва да се показва нагледно, а не просто да се мисли, чете или разговаря за нея. Умението да се стреля се проявява като се уцели мишената; философската мъдрост се разкрива, като се живее според предписанията на авторитет, когото човек почита. Това ни връща на въпроса за морала. Как се онагледява морала на ведическата мъдрост е обрисувано в „Чанакя шлока” (10):

матриват пара-дарешу
пара-дравйешу лоштрават
атмават сарва-бхутешу
йа пашяти са пандита

„Човек, който гледа на жената на другия като на своя майка,
на притежанията на другия – като на шепа прах и се отнася
към всички живи същества като към себе си, такъв човек е
наистина учен.”

Като ученик, морално обвързан с авторитета на моя духовен учител, за мен е очевидно от само себе си, че Кришна е Бог и че Неговите учения са неоспорими. Но „очевидно от само себе си” не означава „нещо непосредствено очевидно за всички”. В изданието на Кеймбридж „Философски речник” от 1996 г. „самоочевидните твърдения” се дефинират като твърдения, които се приемат за верни, когато човек вникне напълно в техния смисъл. За да вникне напълно в смисъла на философията Ваишнава, съзнанието на човек трябва да бъде озарено от светлината на чистото добро. В тази светлина – светлината на Върховния Аз – твърденията на тази книга стават самоочевидни.

Тук представям философията Ваишнава в две части. Първата е „Ведическият контекст”, втората – „Съвременният контекст”. Има хора, които казват: „Във ведическата култура, индуизма, се обожават множество други богове освен Вишну или Кришна – например Шива, Дурга и Ганеша. Освен това, Ведическото заключение (Веданта) преминава изцяло отвъд култа към Бога и стига до философията за изначалното единство на всички живи същества в един безименен, безформен Брахман. А пък вие, ваишнавите, казвате, че Ведите проповядват чистата отдаденост на Кришна като крайна цел. Това е сектантско.” Първата част отговаря на тези хора. Други казват: „На Запад имаме така наречения етико-емпиричен принцип. Според него е погрешно когато и да е, където и да е, който и да е да вярва на каквото и да било без да има достатъчни доказателства. Както науката, така и моралът на съвременния Запад са подчинени на този принцип. В този смисъл, научно говорейки, е погрешно да се вярва в каквато и да било реалност отвъд физическия космос. Погрешно е и, морално говорейки, да се вярва в каквото и да е добро отвъд физическото удоволствие и в каквото и да е зло отвъд физическата болка. Вие, ваишнавите, не поддържате този принцип. Това е сектантско.” Втората част на книгата им отговаря.

И в двете части съм включил множество доказателства от не-ваишнавски академични източници. Не твърдя, че качествено тези доказателства се равняват на знанието от ведическите източници. Но се надявам, че в тях ще намерите достоверно описание на упадъка на моралните ценности в нашата епоха. Ведическите доказателства, които цитирам, ни помагат да избегнем пълния морален колапс.

Позволете ми да приключа предисловието с няколко думи за моя духовен учител и духовното братство, основано от него, Международното общество за Кришна съзнание (ИСКОН). През 1965 г., на седемдесетгодишна възраст, Негова Божествена Милост А.Ч. Бхактиведанта Свами Прабхупада пристига от Индия в Съединените щати. Неговата скромна мисия е да присади на Запад корена на великото движение на Шри Чаитаня Махапрабху, Златния Аватар, роден в Бенгал преди 500 години, за да възроди вечното учение за любовно служене на Бог Кришна. Движението на Шри Чаитаня се сравнява с голямо баняново дърво . Едно баняново дърво може да се разрасне така, че да заприлича на цяла горичка. Как? Като пуска нови корени от клоните, които се развиват от основния ствол. Тези нови корени заякват и израстват като нови стволове, които подхранват развитието на нови клони, които на свой ред се спускат и превръщат в нови стволове. Основният ствол е Шри Чаитаня Махапрабху. Шрила Прабхупада представлява мощен клон, израснал отвъд океана и пуснал корен в Ню Йорк. За кратко време този корен заяква и се превръща в нов ствол, който подхранва разпространението на клонове в други градове като Сан Франциско, Лос Анжелис, Бостън, Монреал и Бъфало. Скоро се разпростират клонове и отвъд Атлантическия океан, в Лондон, Хамбург, Амстердам и Париж. През 1971 г., годината когато аз се присъединих към ИСКОН, Шрила Прабхупада беше прехвърлил клон и в Москва. По това време храмове на Харе Кришна вече процъфтяваха на всички континенти.

Великото дърво на движението на Господ Чаитаня предлага на човечеството възможност да култивира садачара. Думата садачара означава „чисто поведение”, живот, в който тяло, ум и слово са отдадени на Бога, живот, свободен от греховните навици да се води безразборен сексуален живот, да се ползват упойващи вещества, да се играе хазарт и да се яде месо. Тези греховни навици се наричат дурачара. Някога Бог Чаитаня отбелязал пред Тхакура Харидаса , че хората от настоящата епоха се занимават само с дурачара. В желанието си да го успокои, Харидаса отвърнал: намабхаса хаите хая самсарера ксая, „Дори най-бледа светлинка от святото име на Бога може да изкорени всички последствия на греховния живот”. И докато светлината на святите имена Харе Кришна, Харе Кришна, Кришна Кришна, Харе Харе / Харе Рама, Харе Рама, Рама Рама, Харе Харе залива света, и най-падналите души може да прогледнат и да поемат по безгреховния път обратно към дома, обратно към Бога. Това твърдение е самоочевидно в световната общност на последователите на Шрила Прабхупада. На Запад има мнозина, потънали в дурачара, които са се променили и сега практикуват определено ниво на садачара, което дори традиционните брахмански общности в Индия трудно постигат. През 1971 г. Шрила Прабхупада пише:

„Нашият процес е съвсем прост и е практически проверен. Само с повтарянето на вибрациите на Харе Кришна маха-мантра всеки ден, човек напредва към нивото на садачара или на добрите навици; и когато чрез предано служене той е в чисто съзнание, човекът се доближава до състоянието на екстатична любов към Кришна. Трябва непрестанно да се молим на Бог Чаитаня просто да бъдем заети в лично служене Нему, като повтаряме мантрата Харе Кришна. Това ще ни пречисти и ще ни даде силата, необходима, за да прелеем Кришна съзнание и на другите.”

Сухотра Махараджа тиробхава

Негова Божествена Милост Сухотра Свами Махарадж напусна този свят преди 3 години – внезапно, трансцендентално и като истински ваишнава. От хилядите неща, които могат да се кажат за него се спирам само на едно – при целия си мощен стоеж на гуру (едно от значенията на думата „гуру” е „тежък”) той беше много крехка личност, свръхчувуствителна, изпълнена със състрадание към падналите души. Можете ли да си представите как се чувства такава личност в съвременния, пренаселен с безчувствени пънове свят?

Предлагам на вниманието на бахтите една история, разказана от Варадарадж прабху, който придружаваше Сухотра Махарадж в проповедническата му обиколка из Европа в края на 1996 г. и редовно изпращаше описания на техните пътувания. Великолепни описания!

„... Току-що получих текст за едно забавление на Гуру Махараджа, докато бил в Радхадеш... И си помислих, че трябва да го споделя с всички вас!
Гуру Махарадж изнасял лекция в Радхадеш и в един момент започнал да разказва история за Гаура Кишор Дас Бабаджи. Веднъж Гаура Кишор Дас Бабаджи получил доста пари от един богаташ и помолил друг преданоотдаден да използва тези лакшми за ваишнавите във Вриндавана.

С други думи, в своята изключителна скромност, Гаура Кишор Дас Бабаджи помислил, че богаташът няма да бъде достатъчно духовно възнаграден, ако Гаура Кишор Дас Бабаджи сам използва лакшми-те. Докато разказвал тази история, Гуру Махарадж изведнъж се разплакал и дълго не можел да спре, независимо от желанието си да продължи лекцията. Най-накрая Гуру Махарадж станал от вяса-сан-а, изпънал се на пода и отдал почитания (в продължение на няколко минути пред Шри Шри Радха-Гопинатх). После изтичал по стълбите към стаята си.

Присъстващите (около 40-50 души) били силно развълнувани. Вече в стаята си, Гуру Махарадж извикал еди-коя си деви даси. И когато след малко тя се върнала от стаята му, всички с нетърпение искали да разберат защо я е повикал.

Тя обяснила как Гуру Махаразж й дал двата си гирлянда и й казал следващия път, когато реши да се самоубие, да му съобщи, за да се самоубият заедно. А след това прибавил: „Кажи и на еди-коя си деви даси. Защото тя също иска да се самоубие! По този начин може да се самоубием тримата заедно!”

Така! Дали Гуру Махарадж се е преизпълнил с емоции при спомена за смирението и върховното отречение, проявени от Гаура Кишор Даса Бабаджи... Или е станало така, поради мисълта за учениците си, които искали да се самоубият... Или е съчетание от двете... Никой не знае! (Кой може да разбере сърцето на чистия преданоотдаден на Бога?)

Гурудева патита – павана ки Джая!”

Тази история – една от най-впечатляващите ваишнава-истории, които съм чувал – е като излязла от страниците на „Чаитаня чаритамрита” или „Шримад Бхагаватам”. За мнозина тя може да изглежда непонятна или даже илюстрация на погрешно поведение; в нея като че ли се нарушава основен религиозен принцип – да не посягаш на собствения си живот, при това предложено от гуру на ученик; тя може би издава слабост и в никакъв случай не е достойна за подражание и прочие, и прочие. Но, подобно на Варадарадж, без ни най-малко да претендирам, че разбирам цялата дълбочина на такова поведение, аз възприемам тази история като един от бисерите, украсяващи личността на Сухотра Свами Махарадж. Освен истинско, проникновено знание за съществуването, той ни даваше възможност да се докоснем до трансцендентални взаимоотношения – помежду си, с него, с Кришна... И всеки от нас, повече или по-малко, в зависимост от крайно ограничената си природа, се е възползвал от тази възможност.

Само за миг ви моля да си представим и неговата разбираща, всеопрощаваща, леко скръбна усмивка, с която сякаш ни казва: „Стига сантиментализъм!”; да си спомним киртаните, чрез които сме усетили какво значи екстаз... И да се помолим за милостта му да му служим живот след живот.

Сухотра Свами Махарадж, ки джая!

Ишварешвара дас