ИЗМЕРЕНИЯ НА ДОБРОТО И ЗЛОТО от Сухотра Свами

Превод Ирина Черкелова


нитир асми джигишатам
„За хората, които търсят победа, Аз съм моралът.” („Бхагавад-гита” 10.38)


ПРЕДИСЛОВИЕ


Житейският ни опит е подчинен на условията, които ни налага природата. Житейският ни опит е подчинен на закони – природни и създадени от човека – които управляват взаимодействията ни с другите живи същества. И накрая, нашият житейски опит е подчинен на склонностите на ума и тялото ни. Казано накратко, ние сме подчинени на материята. Материята оформя живота в тези три измерения на опита, на санскритски – адхидаивика, адхибхаутика и адхятмика. В Западната философия те се наричат макрокосмос, мезокосмос и микрокосмос. Макрокосмосът представлява огромната, всеобгръщаща вселена, природата. Мезокосмосът е „средната” (мезо) вселена на нашите взаимоотношения с другите живи същества. Микрокосмосът – това е личната вселена, която всеки отделен индивид познава вътре в себе си. Ведическите учения насочват вниманието и към едно трансцендентално измерение, където се пренася душата, освободена от властта на материята.

До тези измерения на житейския опит достигаме чрез ценностна система. Житейският опит е просто поредица моменти, в които трябва да правим избор по отношение на себе си и на света. Когато правим избор, разчитаме на ценностната си система, изградена от пет измерения. Първото от тях е сетивното измерение. В него е „школата на тежките удари”. Когато бях малък, бръкнах в едно радио и ме удари ток. Оттогава съм предпазлив, щом се наложи да боравя с електроуреди. Тук е и така нареченият „въпрос на вкус” – аз предпочитам ягодите пред касиса, например. Вкусът често се оказва по-важен от фактите. Факт е, че пушенето вреди на здравето и въпреки това, за милиони хора вкусът на цигарите е по-важен от факта, че пушенето може да предизвика ранна смърт. Над сетивното измерение – факти и вкус – стои измерението на интуитивните ценности. Служейки на своите сетива, може да нараня някого. Неговото страдание тревожи съвестта ми. Въпреки постигнатото сетивно удовлетворение, разбирам, че съм постъпил лошо. В интуитивното измерение се раждат и идеи от рода на: „Мисля, че мога да се доверя на този човек” или „Това ми се струва неправилно”. Следва рационалното измерение. Това е измерението на решенията, плод на ценности, които сме възприели от авторитети: родители, учители, свещени писания, правни, етични и морални кодекси. Разчитаме на логиката, за да съдим кое е правилно и кое – грешно и поправяме, ако е необходимо, своите сетивни и интуитивни усещания. Следващото измерение е това на духовните (или идеалистичните) ценности. Духът желае освобождение от злото, от греха, покварата и робуването на материализма. Сетивата, интуицията, даже законите на разума отстъпват пред повика да се победи злото, дори това да означава смъртна присъда. Хората със силен дух следват висши идеали: има толкова примери за храбри мъже и жени, станали мъченици за каузата на свободата. Най-накрая идва измерението на предаността. От любов и преданост към ближния човек може да пренебрегне ценностите на сетивата, интуицията и разума. В името на любовта човек може да пренебрегне дори тъй скъпия за духа идеал на свободата.

Преценяваме три вида опит чрез пет вида ценности. Думите „добро” и „зло” сочат какво всъщност представляват нашите преценки. В измерението на предаността, например, могат да съществуват множество възможни обекти на любов: мама, татко, семейното куче, съседското момиче, холивудска звезда или идол от поп музиката, В.И. Ленин, богинята Атина, Църквата на Гениалния Месия Дж. Р. „Боб” Добс и тъй нататък. Кои от тези възможни обекти на предаността са действително добри?

За мнозина този елементарен въпрос няма категоричен отговор. За тях сложното и изменчиво взаимодействие между измеренията на опита и измеренията на ценностната система представлява неразгадаемо тайнство. Хората използват думата „добро” с лекота, но наложи ли се да заковат смисъла й, често нямат какво да кажат или посягат към смътни общи понятия като „любов”, „истина” и „красота”.

В настоящата книга „доброто” се определя като добродетел. Английската дума за добродетел „virtue” идва от латинската „virtus”, която се превежда като „сила” и означава благотворна, цялостна и чиста взаимовръзка със света, с другите живи същества и със себе си. Призванието на всяко живо същество е да усъвършенства добродетелите си. Съвършената добродетел се изразява в победата на душата над силите на материята, които заплашват да я заблудят и да я накарат да се отъждествява с материалното тяло, с неговите любов и омраза. Съвършената добродетел въвежда победилата душа в измерението на трансценденталния опит и привлича благодатта на върховно добродетелната Изначална Личност. В следващия цитат Бог Вишну възхвалява добродетелите на своя чист поклонник, цар Притху.

варам ча мат канчана манавендра
вринишва те ‘хам гуна-шила-янтрита
нахам макхаир ваи сулабхас тапобхир
йогена ва ят сама-читта-варти

„Скъпи мой царю, дълбоко съм пленен от възвишените ти качества
и безупречно поведение и затова съм благосклонен към теб. Поискай от Мен каквато желаеш благословия. Този, който не притежава възвишени качества и поведение, не може да постигне Моето благоволение само чрез жертвоприношения, строг аскетизъм или мистична йога. Но Аз винаги присъствам в сърцето на онзи, който остава уравновесен при всякакви обстоятелства.” („Шримад-Бхагаватам”, 4.20.16)

Злото, противопоставено на добродетелта, означава порок. Това е състояние на духовна слабост, в което душата, изпаднала от благодатта на Бога, става роб на материята. Отношението на порочния човек към света, другите живи същества и себе си е нездраво и нечисто.

Фразата „измерения на доброто и злото” е обобщена в термина „морална вселена”. С това искам да кажа, че не може да отделяме морала от обективната природа на света. Измеренията на опита и ценностите ни дават и измеренията на доброто и злото. Тези измерения определят един космически морален ред така, както размерите – дължина, ширина и височина – определят формата и големината на стаята, в която се намирам.

Човек често чува аргумента, че моралният ред е само лично състояние на съзнанието, а не състояние на Вселената. Човекът с пуританско съзнание, например, е убеден, че заболяването СПИН е добро, понеже принуждава безнравствените да бъдат по-умерени. От друга страна, човекът с хуманистични възгледи е убеден, че СПИН-ът е голямо зло. Всъщност, продължава аргументът, СПИН-ът е хладнокръвно безразличен към всякакви понятия за добро и зло. По същия начин безразлична е и Вселената като цяло. В отговор трябва да се признае, че моята лична преценка за добро и зло предвид събитията, които се случват около мен, може да е погрешна, както и личната ми преценка за формата и големината на стаята може да е погрешна. Но това, че моята преценка може да е погрешна, не означава, че Вселената не притежава морално измерение – както не означава, че стаята няма форма и големина.

Доколкото човечеството съумява вярно да отчита фактите от битието върху една реална скàла от морални ценности, дотолкова ще е способно да разпознава моралната вселена като обективен факт. Днес учените се опитват да редуцират и вместят фактите от човешкото битие в една, неутрална откъм ценности, проста система, за която се смята, че лежи в сърцевината на природната сложност. Преди ХVІІ век обаче, цивилизованите хора по цял свят свързвали явленията от макрокосмоса, мезокосмоса и микрокосмоса с ценности, които започват от абсолютното добро на върха на скàлата и стигат до пълното зло на дъното. И по този начин, поддържайки, че съществува морално измерение на Вселената, науката на класическа и средновековна Европа се опитвала да обясни нещата, като им придавала определена морална стойност.
От „Падма Пурана” до нас достига ведическата скàла на вселенския морал:

двау бхута-саргау локе’смин
даива асура ева ча
вишну-бхакта смрито даива
асурас тад-випаряйя

„В цялата Вселена съществуват само два вида живи същества – божествените (девите) и демоничните (асурите). Божествените са отдадени на Вишну, Върховната Личност; демоничните Му се противопоставят.”

Както ще стане ясно от следващия цитат, за едно лишено от високи морални качества човешко същество е много трудно да вижда девите, обитаващи висшите измерения на космоса. Това означава, че добродетелта разширява човешкото възприятие на Вселената. Порокът го стеснява. Както отбелязах по-горе, цар Притху е бил съвършено добродетелен по силата на чистата си отдаденост на Върховния Бог. Следователно той е имал пълно познание за моралното измерение на Вселената и необикновените същества, които я населяват – например, четиримата Кумари, към които Притху се обръща със следния стих:

ахо ачаритам ким ме
мангалам мангалаяня
яся йо даршанам хай асид
дурдаршанам ча йогибхи

„О, велики мъдреци, олицетворение на благостта, дори йогите мистици трудно могат да ви видят, защото вие рядко се показвате пред очите на другите. Не мога да си представя какви благочестиви дела трябва да съм извършил, за да ме удостоите с милостивото си присъствие, без да съм положил никакви усилия за това.” („Шримад-Бхагаватам”, 4.22.7)

Цар Притху е пример за личност, изцяло отдадена на Вишну. Такава личност се нарича ваишнава. Санскритската дума „ваишнава” означава „като Вишну”. Оттук, подобно на Вишну, ваишнавите блестят със своята трансцендентална добродетел, която се нарича суддха-саттва (чиста доброта). Философията Ваишнава е знанието, което води началото си от Вишну и представлява сатвическия дял от ведическите писания. Сатвическите текстове са незамърсени от раджас (страст) и тамас (невежество).

Терминът „ведически” е също толкова важен за разбирането на настоящата книга, колкото и терминът „ваишнава”. „Ведически” навлиза в английския от санскритската дума „веда” (знание). Според някои учени ведически са само четири дяла от древната индийска литература: Самхита, Брахмана, Араняка и Упанишад. Самхита се състои от Ведите, известни като Риг, Сама, Яджур и Атхарва. Тези текстове съдържат мантри за ритуални жертвоприношения, както и начини за обожание на различни божества. Брахмана е съставена от текстове в проза за жертвоприношението. Араняка съдържа наставления за жреци, които са изпълнявали жертвоприношения и после са се оттеглили от светския живот в покоя на горите. Упанишадите насочват вниманието към Брахман, върховната трансцендентност. И до тук, казват някои учени, се изчерпват текстовете, които могат да се нарекат ведически. За разлика от тях, ваишнавите приемат и „Бхагавад-гита” и „Шримад-Бхагаватам” за ведически. Принадлежността им към ведическите писания намира и ведически доказателства. В Чхандогя Упанишад 7.1.2. се заявява, че Итихасите (исторически хроники като „Махабхарата”, в която се съдържа „Бхагавад-гита”) и Пураните (древни разкази като „Шримад-Бхагаватам”) представляват петата Веда (итихаса-пуранам панчамам веданам ведам). Ачариите (великите авторитети на ведическото знание) отдавна поддържат това разбиране. Във Ведартха-санграха 216, например, Рамануджачария заявява: итихаса-пуранайо ведопабримханайо, „Итихасите и Пураните, чието предназначение е да разширят Ведите, въплъщават същата истина.” Настоящата книга, „Измерения на доброто и злото”, приема за ведически всички така указани от ачариите писания.

Друг важен момент е, че ваишнавите отхвърлят теорията, поддържана от мнозина съвременни учени, според която Ведите са написани от „арийски нашественици”, завладели Индия около две хиляди години преди Христа. Тук няма да се разпростирам по този въпрос, ще кажа само, че такава идея не среща подкрепа никъде във ведическите писания. Няколко неотдавнашни публикации, оспорващи теорията за арийското нашествие, се споменават в бележките към предисловието. Тясно свързана с теорията за арийското нашествие е и системата за датиране на Ведическите писания. Ваишнавите отхвърлят и тази система. От самите писания научаваме, че Самхита, Брахмана, Араняка, Упанишадите, Пураните и Итихасите се предавали устно от поколение на поколение според древна традиция, която се простира милиони години назад в миналото. Преди пет хиляди години мъдрецът Вясадева е записал тези свещени книги на санскрит.

Не претендирам, че самият аз съм чист ваишнава. Но съм ученик на един чист ваишнава – моя духовен учител, Негова Божествена Милост А.Ч. Бхактиведанта Свами Прабхупада. Моят дълг е да представям философията, на която ме е научил той. Казва се, че за да стане истински философ, човек трябва да се научи кога да спре да философства. Философията ни показва какви са логическите следствия от фундаменталните принципи. Но философията не може да ни покаже какви фундаментални принципи следват от логиката. Принципите могат да бъдат установени само от авторитет, а не чрез умствени спекулации. При която и да е школа на мислене, развитието на логиката, което наричаме „философстване”, се подчинява на принципи, диктувани от някакъв авторитет. Авторитетът зад логиката на тази книга е Шрила Прабхупада.

„Да бъдеш философ не означава само да имаш задълбочена мисъл – казва един мъдър човек от недалечното минало, – но дотолкова да обичаш мъдростта, че да живееш според нейните норми.” Това означава, че философията трябва да се показва нагледно, а не просто да се мисли, чете или разговаря за нея. Умението да се стреля се проявява като се уцели мишената; философската мъдрост се разкрива, като се живее според предписанията на авторитет, когото човек почита. Това ни връща на въпроса за морала. Как се онагледява морала на ведическата мъдрост е обрисувано в „Чанакя шлока” (10):

матриват пара-дарешу
пара-дравйешу лоштрават
атмават сарва-бхутешу
йа пашяти са пандита

„Човек, който гледа на жената на другия като на своя майка,
на притежанията на другия – като на шепа прах и се отнася
към всички живи същества като към себе си, такъв човек е
наистина учен.”

Като ученик, морално обвързан с авторитета на моя духовен учител, за мен е очевидно от само себе си, че Кришна е Бог и че Неговите учения са неоспорими. Но „очевидно от само себе си” не означава „нещо непосредствено очевидно за всички”. В изданието на Кеймбридж „Философски речник” от 1996 г. „самоочевидните твърдения” се дефинират като твърдения, които се приемат за верни, когато човек вникне напълно в техния смисъл. За да вникне напълно в смисъла на философията Ваишнава, съзнанието на човек трябва да бъде озарено от светлината на чистото добро. В тази светлина – светлината на Върховния Аз – твърденията на тази книга стават самоочевидни.

Тук представям философията Ваишнава в две части. Първата е „Ведическият контекст”, втората – „Съвременният контекст”. Има хора, които казват: „Във ведическата култура, индуизма, се обожават множество други богове освен Вишну или Кришна – например Шива, Дурга и Ганеша. Освен това, Ведическото заключение (Веданта) преминава изцяло отвъд култа към Бога и стига до философията за изначалното единство на всички живи същества в един безименен, безформен Брахман. А пък вие, ваишнавите, казвате, че Ведите проповядват чистата отдаденост на Кришна като крайна цел. Това е сектантско.” Първата част отговаря на тези хора. Други казват: „На Запад имаме така наречения етико-емпиричен принцип. Според него е погрешно когато и да е, където и да е, който и да е да вярва на каквото и да било без да има достатъчни доказателства. Както науката, така и моралът на съвременния Запад са подчинени на този принцип. В този смисъл, научно говорейки, е погрешно да се вярва в каквато и да било реалност отвъд физическия космос. Погрешно е и, морално говорейки, да се вярва в каквото и да е добро отвъд физическото удоволствие и в каквото и да е зло отвъд физическата болка. Вие, ваишнавите, не поддържате този принцип. Това е сектантско.” Втората част на книгата им отговаря.

И в двете части съм включил множество доказателства от не-ваишнавски академични източници. Не твърдя, че качествено тези доказателства се равняват на знанието от ведическите източници. Но се надявам, че в тях ще намерите достоверно описание на упадъка на моралните ценности в нашата епоха. Ведическите доказателства, които цитирам, ни помагат да избегнем пълния морален колапс.

Позволете ми да приключа предисловието с няколко думи за моя духовен учител и духовното братство, основано от него, Международното общество за Кришна съзнание (ИСКОН). През 1965 г., на седемдесетгодишна възраст, Негова Божествена Милост А.Ч. Бхактиведанта Свами Прабхупада пристига от Индия в Съединените щати. Неговата скромна мисия е да присади на Запад корена на великото движение на Шри Чаитаня Махапрабху, Златния Аватар, роден в Бенгал преди 500 години, за да възроди вечното учение за любовно служене на Бог Кришна. Движението на Шри Чаитаня се сравнява с голямо баняново дърво . Едно баняново дърво може да се разрасне така, че да заприлича на цяла горичка. Как? Като пуска нови корени от клоните, които се развиват от основния ствол. Тези нови корени заякват и израстват като нови стволове, които подхранват развитието на нови клони, които на свой ред се спускат и превръщат в нови стволове. Основният ствол е Шри Чаитаня Махапрабху. Шрила Прабхупада представлява мощен клон, израснал отвъд океана и пуснал корен в Ню Йорк. За кратко време този корен заяква и се превръща в нов ствол, който подхранва разпространението на клонове в други градове като Сан Франциско, Лос Анжелис, Бостън, Монреал и Бъфало. Скоро се разпростират клонове и отвъд Атлантическия океан, в Лондон, Хамбург, Амстердам и Париж. През 1971 г., годината когато аз се присъединих към ИСКОН, Шрила Прабхупада беше прехвърлил клон и в Москва. По това време храмове на Харе Кришна вече процъфтяваха на всички континенти.

Великото дърво на движението на Господ Чаитаня предлага на човечеството възможност да култивира садачара. Думата садачара означава „чисто поведение”, живот, в който тяло, ум и слово са отдадени на Бога, живот, свободен от греховните навици да се води безразборен сексуален живот, да се ползват упойващи вещества, да се играе хазарт и да се яде месо. Тези греховни навици се наричат дурачара. Някога Бог Чаитаня отбелязал пред Тхакура Харидаса , че хората от настоящата епоха се занимават само с дурачара. В желанието си да го успокои, Харидаса отвърнал: намабхаса хаите хая самсарера ксая, „Дори най-бледа светлинка от святото име на Бога може да изкорени всички последствия на греховния живот”. И докато светлината на святите имена Харе Кришна, Харе Кришна, Кришна Кришна, Харе Харе / Харе Рама, Харе Рама, Рама Рама, Харе Харе залива света, и най-падналите души може да прогледнат и да поемат по безгреховния път обратно към дома, обратно към Бога. Това твърдение е самоочевидно в световната общност на последователите на Шрила Прабхупада. На Запад има мнозина, потънали в дурачара, които са се променили и сега практикуват определено ниво на садачара, което дори традиционните брахмански общности в Индия трудно постигат. През 1971 г. Шрила Прабхупада пише:

„Нашият процес е съвсем прост и е практически проверен. Само с повтарянето на вибрациите на Харе Кришна маха-мантра всеки ден, човек напредва към нивото на садачара или на добрите навици; и когато чрез предано служене той е в чисто съзнание, човекът се доближава до състоянието на екстатична любов към Кришна. Трябва непрестанно да се молим на Бог Чаитаня просто да бъдем заети в лично служене Нему, като повтаряме мантрата Харе Кришна. Това ще ни пречисти и ще ни даде силата, необходима, за да прелеем Кришна съзнание и на другите.”