ВЕДИЧЕСКИТЕ КОРЕНИ НА ЗАПАДНАТА РЕЛИГИОЗНА ТРАДИЦИЯ от Сухотра Свами

Превод Ирина Черкелова

Във всяка общоприета религия, включително и в големите вероизповедания на Запада, могат да се открият елементи на карма, гяна и бхакти. Когато тези три понятия не се разглеждат отделно, а се допусне смесването им, това се нарича виддха-бхакти, замърсена религиозност. Виддха-бхактите се прекланят на Бога – това безспорно е акт на предана отдаденост – но целта на тяхното преклонение е повлияна от идеалите на кармите и гяните за спасение: „рай” и „освобождение”. По пътя на суддха-бхакти, чистата преданост на Бога, тези несъвършени цели отпадат.
анябхиласита-суням
гяна-кармади-анавритам
анукулйена кришнаму-
силанам бхактир уттама
„Човек трябва да се отдаде на трансцендентално любовно служене на Върховния Бог Кришна по благоприятен начин, без амбициите, подхранвани от гяна и карма. Това се нарича чисто, предано служене.” („Бхакти-расамрта-синдху” 1.1.11)

В един цитат от Първа глава се твърди, че „проблемът със злото” е предимно проблем на западната религиозна традиция. Да видим защо. Макар че амбицията на човека тип карми да постигне рая е очевидна при индузима и будизма, амбицията на човека тип гяни – стремящ се към спасение чрез отрицание на илюзорното личностно его – е крайната цел на тези източни религии. Индуистите вярват, че след пълното отрицание остава нещо и това е безличностният Брахман, когото възприемат като вечносъществуваща светлина (парам-джйоти) и вечен, изначален звук (аум). Будистите вярват, че след отрицанието не остава нищо друго освен пустота.

В западната религиозна традиция крайната цел, спасението, се отъждествява с влизането в рая. Ученият Хенри Корбин проследява западната картина на спасението до пред-библейския „рай на Йима” , описан в зороастрийските писания от древна Персия (днешен Иран), които са най-старите религиозни текстове на западната традиция. Казва се, че Йима, което е друга форма на името Яма, е владетелят на един подземен рай. Както Яма е син на бога на слънцето Вивасват, Йима е син на Вивангхант. В предходната глава се запознахме с цитати от „Гаруда Пурана” – там Яма се описва като страховит съдия, който наказва греховните души. Но в „Махабхарата” има стихове, където сабха-та на Яма (съборна място, където той общува с приближените си) се описва като място в рая. В „Шримад-Бхагаватам” 5.26.6 Яамараджа е посочен като Питри-раджа, царят на Питрите (починалите предци, благочестивите карма-марги, които се радват на награда в рая).

Макар че Западът безспорно се определя от карма-марга, не бих искал да внушавам, че там бхакти липсва напълно. Бог несъмнено изпраща велики души, които да отклонят вниманието на хората от надеждите им за райска награда и да го насочат към самоотвержено любовно служене на Бога. Ето какво откриваме в Стария и Новия завет:
„Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? Който, прочее, поиска да бъде приятел със света, враг става на Бога.” (Съборно послание на св. Апостол Яков 4:4)
„И не е за чудене: защото сам Сатаната се преобразява в ангел на светлината.” (ІІ Коринтяни 11:14)
„И тъй, покорете се Богу; опълчете се против дявола и той ще побегне от вас. Приближете се към Бога и Той ще се приближи към вас;” (Съборно послание на св. Апостол Яков 4:7-8)
„Техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен.” (Евангелие от Матея 18:10)
„Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за тебе! Душата ми жадува за Бога силний, живий.” (Псалом 41:1-3)
„... и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб, както Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи...” (Евангелие от Матея 20:27-28)
„Прочее, нека чрез Него непрестанно принасяме Богу хвалебна жертва, сиреч, плода на устните, които прославят името Му.” (Послание до Евреите, 13:15)
„и възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила”. (Евангелие от Марка 12:30)

И въпреки това един религиозен авторитет от наши дни признава:
„Ние сме разглезени хора в една егоистична епоха. Дори като християни не почитаме дисциплината – била тя физическа, интелектуална, обществена или духовна”.

Защо благочестивите хора от Западното общество биват възпирани от чистото служене бхакти, така очевидно в собствената им традиция? От ведическа гледна точка има историческо обяснение. Накратко то е, че преминаването отвъд двойствеността добро и зло, обусловена от материалното тяло, никога не е присъствало като възможност в западната религия, което на свой ред се корени в едно изкривяване на ведическия път на плодоносните дейности (карма-марга), извършено в древни времена. Карма-марга, пътят на плодоносната дейност, безспорно е учение на самите Веди, но сам по себе си той не представлява окончателна цел. Кармата не носи вечна печалба. Времето ниже нейните добри и лоши плодове един след друг в една безкрайна верига от двойственост – комбинация, подобна на моркова и пръчката, която вечно тласка живото същество напред из колелото на раждане и смърт.
кармана джаяте джанту карманаива пралияте
сукхам дукхам бхаям шокам карманаива прападяте
„Живото същество приема раждане според карма. То умира според карма. Неговата карма му носи щастие, страдание, страх и нещастие.” („Брахмаваиварта пурана” 2.24.17)

Гяна-марга, пътят на който учат Упанишадите, прави опит да се отхвърлят робските вериги на двойствеността чрез постигане на знание за Аз-а, преминаващ отвъд „доброто” и „злото”, които възприемаме в материята. Ханти карма субхасубхам, „Унищожете всяка карма – добра и лоша!” – така зове стих 6.20 от Маитри Упанишад. Стих 6.7 от същото писание ни съветва как карма може да се изкорени: вигянам карякарана-карманирмуктам – чрез „трансцендентално знание, освободено и от причината, и от резултата на карма.” Човешките същества трябва да се научат: 1) да живеят встрани от желанията (причината) и 2) да живеят встрани от сетивното и умствено щастие и нещастие (резултата). Така чрез аскетизъм се постига отричане на двойствеността и се стига до прозрението, че всичко е едно. В западната религиозна традиция не откриваме мощна революция, водена от гяна, като тази в Индия, където около 600 г. от н.е. имперсоналистът Шанкарачария популяризира своята философия, че „светът на двойствеността е неистинен – абсолютното единство истинно”.

Да, наистина, на Запад е имало периоди на истинска отдаденост на Бога. Но елементът бхакти никога не е бил систематично отделян от древната западна версия на учението за плодоносната работа. Понеже двойствеността, обусловена от материалното тяло, рядко е била поставяна под въпрос, отдадеността на Запада е гравитирала към райското материално щастие и встрани от отречението. Ето защо съвременната религия е попаднала в капана на себезадоволяването.

За да разберем как се е стигнало до тук, ще проследя историческото развитие. Между западната религиозна традиция и ведическата дхарма съществува древна връзка. Освен че свързва, тази връзка обаче и разделя, подобно на заключена врата между две стаи, ключът към която отдавна е изгубен. Историята държи ключа и в следващия раздел, „Зороастрийската връзка”, тя ще ни го върне.

Едно предупреждение: възможно е този раздел да ви се стори твърде изнурителен. Ако е така, бъдете любезни и прескочете направо към седемте обобщения накрая. И една дума за метода, използван в „Зороастрийската връзка”: ще приведа ведически доказателства, които ценя, заедно с доказателства от трудовете на съвременни изследователи на религиозната древност, които не ценя (макар това да не означава, че а приори отхвърлям всичко, което историците имат да ни кажат). Една от причините да не оценявам доказателствата на историците е, че историята, която ни предлагат е крайно непостоянна. Днес, например, версията за създаването на Стария завет е различна от версията, възприета от учените пред сто години – дотолкова различна, че през 1884 г. един човек се самоубил, понеже историците от края на ХІХ век отхвърлили като измама доказателствата, събрани от него, които всъщност подкрепят днешната версия. Друга причина, поради която не възприемам доказателствата на историците, е, че техните версии са оцветени от тълкуванията на „школите на мисълта”: школата на Макс Мюлер за природния мит; антропо-етнологическата школа на Дуркхайм, Спенсър и Фрейзър; психологическата школа на Фройд и Юнг и т.н. Тези тълкувания отразяват съвременното отношение на скептицизъм, атеизъм, материализъм, еволюционизъм и прочие. С готовност признавам, че докосвайки се до западната история, поемам риск. И все пак, понеже тя е възприета на Запад и понеже в някои ключови области може да се открие известно съгласие с ведическата, ще използвам тази история, за да подсиля вековната, многоуважавана логическа максима quod simper, quod ubique, quod ab omnibus traditum est – трябва да вярваме на онова, което се предава на поколенията във вечността, навсякъде, и от всички.

Зороастрийската връзка
Ведическа Индия и древният Запад имат обща културна основа. А. Сайденберг, изследовател на история на математиката, посочва, че геометрията, използвана при строежа на египетските пирамиди и цитаделите в Месопотамия, произлиза от ведическата математика. Оксфордският учен М.Л. Уест проследява някои най-съществени идеи от древногръцката философия и от философията на Близкия изток назад към Ведите. В един момент обаче, нещо, което Индия отрекла, започва да действа на Запад: зороастризма. Тук откриваме както брънката, която свързва западната религиозна традиция с ведическото наследство, така и онова, което ги разделя.
Зороастризмът е древно дуалистично учение, разпространявано в Персия от пророка Заратустра в неизвестен момент от миналото. Като религия то е изчезнало почти напълно. Но неговата идея за дуализма продължава да живее в юдейството, християнството и исляма. Учението на Заратустра е известно и в древна Индия. В няколко пасажа от Риг Веда той се споменава като Джарута. Тези отпратки обаче далеч не са ласкателни. В Риг Веда 7.9.6 се посочва, че мъдрецът Васиштха враждувал с Джарута.
В зороастрийското писание „Зенд Авеста” Васиштха се нарича Вахиштха. За него се казва, че бил личност със зловреден ум, който се противопоставил на Заратустра. В „Шримад-Бхагаватам” 6.18.5-6 се заявява, че Васиштха е син на полубоговете Варуна и Митра; в 9.1.13 се потвърждава, че се кланял на Варуна. В Седмата мандала на Риг Веда се говори подробно за предаността на Васиштха към Варуна. Учените предполагат, че и Васиштха, и Заратустра са жреци на Варуна, наречен Асура-мая в Риг Веда. Изглежда между двамата избухнало съперничество.

Името Зороастър е вариант на Заратустра ; по същия начин във Ведите Джарута се нарича Джарасабдха. В глави 139 и 140 на „Бхавишя пурана” е представен подробен разказ за произхода на мага Джарасабдха. Думата „мага” се отнася до династия жреци, чийто родоначалник е Джарасабдха. В древен Иран жреците се наричали „маги” и принадлежели към потомствена каста. Джарасабдха се родил в рода на вира адитя, „могъщия Адитя” (бога на слънцето). Във ведическите писания се изреждат дванадесет Адитя (синове на Адити, майката на полубоговете). Те са дванадесетте спици на кала-чакра, колелото на времето. В Чхандогя Упанишад 3.8.1 Варуна е обявен за главен сред тях. През всеки месец на годината един от Адитите управлява колесницата на слънцето по нейния път в небето. Изглежда родословието на Джарасабдха (Джарута, Заратустра) започва от Варуна, водача на ведическите божества на слънцето. Подобно на Варуна, слънцето се нарича Асура (от асун рати, „този, който дава живот или подмладява”); понеже Варуна е много могъщ и понеже измерил небето (също както слънцето), той се нарича мая – затова титлата Асура-мая е подходяща и за двамата полубогове. Варуна е наричан Асура и защото той господства над множество демонични подводни същества. (Бог Кришна убива един от тези асури на име Санкхасура; друг асура уловил Нанда Махараджа, бащата на Кришна, докато се къпел в река Ямуна.) В зороастрийската „Зенд Авеста” името на божеството, пред което се прекланя Заратустра е Ахура-мазда (Мъдрия Господ), което съответства на титлата на Варуна Асура-мая.

В „Бхавишя Пурана” Вясадева разказва на Самба, че потомците на Джарасабдха, (магите или влъхвите) следват писания, чийто смисъл представя Ведите с обърнато значение (та ева випаритас ту тесам ведах пракиртита). И наистина, „Зенд Авеста” представя „деви-те” като демони и „ахури-те” като добри духове. Вясадева казва, че магите се отдавали на огнени жертвоприношения. Дори в наше време малката общност на парсите в Индия, останали във времето като потомци на магите, са известни като „почитащи огъня”. От „Бхавишя Пурана” става ясно, че поради оскърбление, нанесено от неговата майка, раждането на Джарасабдха не се смятало за особено порядъчно. Ведическите жреци смятали него и потеклото му за „черни овце”. И въпреки това богът на слънцето винаги бил благосклонен към Джарасабдха, в отговор на което той се поставил под пълната закрила на това божество. В зороастрийските писания („Коршед Яшт” 4) действително се препоръчва преклонение пред слънцето :
„Онзи, който прави жертвоприношение на неумиращия, сияен, стремителен конник Слънцето – за да противостои на мрака, да противостои на Девите, родени от мрака, да противостои на крадци и разбойници, да противостои на Яатус и Паирикас, да противостои на невидимата, пълзяща смърт – той принася на Ахура-мазда, принася на Амеша-спентас, принася на своята душа. Той ликува и се наслаждава на райските и светски Яазати – този, който прави жертвоприношение на неумиращия, сияен, стремителен конник Слънцето.”

Именно в тази особена преданост към Варуна като божество на слънцето се забелязва ведическият корен на зороастрийския дуализъм. Бидейки един от Адитите, Варуна е близък с друг Адитя, Митра. В Риг Веда 10.37.1 се казва, че слънцето е окото на Митра-Варуна. (Последователите на Заратустра смятали Митра – или Митхра – за идентичен с Ахура-мазда, понеже Митхра е светлината на Мъдрия Господ.) Заедно Митра-Варуна са всевиждащите пазители на дхарма. От двамата човечеството трябва повече да се бои от Варуна. Химн 1.14 от Атхарва Веда е отправен към варуно ямо ва (Варуна или Яма) и така установява връзка между Варуна и Ямараджа, съдникът на мъртвите, който наказва грешнците. Макар Митра-Варуна да са равностойни в поддържането на вселенския ред и закон, в „Таиттрия Самхита” Митра се отъждествява със закона на деня, а Варуна – със закона на нощта. Въпреки че през нощта окото на слънцето е затворено, със своите хиляди очи или съгледвачи Варуна наблюдава деянията на хората под покривалото на мрака. Ето тук възниква една двойственост. Митра (което означава „приятелство”), свидетелят на деня, е по-благ от Варуна (което означава „онзи, който привързва”), свидетелят на нощта – митро хи крурам варенам шантам кароти, се казва в „Таиттиря Самхита”: „Митра усмирява жестокия Варуна.”

Любопитно е как зороастризмът разширява тази двойственост. Във ведическия вариант Асура-мая Варуна, господарят на водите, обитава дълбините на космическия океан Гарбходака, далеч под земята. Подземният свят на Яма, раят и адът са много близо до този океан; що се отнася до наказването на грешниците, Яма и Варуна са близки съюзници. В зороастрийския вариант Ахура-мазда (Варуна) е богът на светлината, който дал на своя слуга Йима едно подземно царство, наречено Вара – царство, което макар и тъмно и невидимо за човешките очи, е осветено от мистична светлина. Във ведическия вариант Митра-Варуна са двама полубогове, които в древни времена служели на Върховния Бог – двамата действали като екип, упражняващ надзор над царствата на светлината и мрака. В зороастрийския вариант Варуна всъщност е самият върховен бог. Митра е неговата светлина. Мантията на мрака (злото) е на раменете на вечния враг на Ахура-мазда, наречен Ангра Маиню или Ариман. Изглежда Ангра Маиню е ведическият Ангираса (Брихаспати), духовният учител на девите и голям враг на Шукрачария, духовния учител на асурите. От „Махабхарата” 1.66.54-55 научаваме, че Варуна взел дъщерята на Шукрачария, Варуни, за своя първа жена.
Във ведическия вариант силите на светлината и мрака или на доброто и злото не са вечни. Приемайки ги за вечни и, още повече, преобръщайки качествата им (описвайки асурите като добри, а девите като зли), Заратустра изкривил представата за намеренията на Върховния Бог по отношение на космоса, управляван от представители като Варуна, Яма и Брихаспати. Зороастризмът представлява революционно откъсване от ведическата философия.

„В Иран настъпва революция в историята на идеите... с ученията на Заратустра, който полага основата на първата изцяло дуалистична религия. Разкритието на Заратустра е, че злото съвсем не е проявление на божественото; по-скоро то произтича от едно напълно отделно начало... Дуализмът на Заратустра... е явен; дуализмът на юдейството и християнството е много по-забулен, но съществува и в голямата си част се дължи на иранското влияние... Всички постулират един Бог, който е независим, могъщ и добър, но чиято власт е до известна степен ограничена от друго начало, сила или пустота.”

Професор Норман Кон е начело на влиятелна школа сред изследователите на религията. Според неговото мнение учението на Заратустра е източникът на учението за апокалипсиса – вярата в една последна, решаваща, преломна война между армията от ангели на Бога и армията от демони на дявола. Според зороастризма се очаква тази война да избухне с появата на Саошянт или месията, който ще надделее над силите на злото, ще възкреси мъртвите и ще установи Божието царство на земята.
Важно движение в рамките на зороастризма е зурванизмът, който през четвърти век преди Христа се приема за държавна религия в Персия. На езика на „Авеста” зурван означава „време”; учените откриват подобие между божеството Зурван и ведическия Кала, който според ваишнавската философия представлява отражение на Върховния Бог, а също и Негов пълномощник при създаването, поддържането и унищожението. Кала движи космическото колело на времето (кала-чакра), по което сияйната колесница на Суря (богът на слънцето) се движи през небесата, осветява Вселената и отбелязва минаването на часовете, дните и годините.

Следвайки посоката, очертана от Кон, на страници 7-8 от „Знамения на хилядолетието” Харолд Блум твърди, че зурванизмът бива асимилиран от юдейството. Така евреите започват да отъждествяват Зурван с Яхве. Цитирайки Хенри Корбин, Блум казва, че зурванизмът е жив и днес в шиитската форма на исляма в Иран. На страница 28 от своята „Краят на времето” Деймиън Томпсън подсказва, че зурванизмът е повлиял на Йоан, който създава „Откровението” от Новия завет на остров Патмос.

На страница 32 от „Ранната гръцка философия и Изтока” оксфордският учен М. Л. Уест цитира свидетелства, представени от един древен грък, че според учението на влъхвите Зурван (Времето) разделил космоса на царство на светлината и царство на мрака, т.е. на добро и зло. Посочвайки ведическия паралел, Уест цитира Шеста глава от Майтри Упанишад. Тук се казва, че Бог (Брахман) има две форми – едната е тази във времето, другата е вечна. Тази, която съществува още отпреди слънцето е вечната, отвъд времето. Вечният, трансцендентален Брахман не може да се дели на части (т.е. светлина и мрак, добро и зло), следователно Той е вечно не-двойствен. Но този Брахман, който води началото си със слънцето – времето – се дели на части. Живите същества се раждат във времето, растат във времето и умират във времето. Слънцето (Суря) е себето на този Брахман, който е във времето. Човек трябва да почита Суря като тъждествен с времето. Така съответствието между ведическия Суря и персийския Зурван става съвсем ясно.

Доказателствата от предходния раздел водят до седем заключения:
1) В древни времена някой си Джарута, Джарасабдха, Заратустра или Зороастър, жрецът-основоположник на клана на влъхвите (магите) се откъсва от ведическата традиция. Западните историци смятат, че юдео-християнството и ислямът споделят принципи, произтичащи от неговото учение, наречено зороастризъм – господстващата религия в пред-ислямски Иран.
2) Отклонението на зороастризма се състои в това, че приема само Брахман във времето (слънцето) и отхвърля вечния Брахман (Кришна). Върховният Бог бива отъждествен с бога на слънцето и по-конкретно с Адитя Варуна, който във Ведите е известен като Асура-мая, а в зороастрийските писания като Ахура-мазда.
3) Ведите учат, че Варуна действа заедно с Митра и двамата поддържат закона на дхарма в царствата, разделени от слънцето (светлината и мрака). Тук дхарма означава религиозни деяния, които носят артха (богатство) и кама (сетивно наслаждение) на земята и в рая. Варуна се свързва с Яма, съдникът на мъртвите. Обителта на Яма е мястото, където се получава възнаграждение и наказание за добра или лоша карма.
4) Ако – както са вярвали последователите на Зороастър – Асура-мая Варуна е всеблаг, тогава той не е всемогъщ. Фактът, че той трябва непрестанно да бди, за да закриля дхарма, показва, че злото е способно да се противопостави на неговия ред (в Десета песен от „Шримад-Бхагаватам” се разказва как един демон на име Бхаумасура надвил Варуна в битка; така понякога злото надделява).
5) Специалистите по история на западната религиозна традиция вярват, че „Заратустра е първият човек, изложил идеята за едно начало на абсолютното зло , чието олицетворение, Ангра Маню или Ариман, е първият истински Дявол в световната религия. Макар двата принципа да са напълно независими, те се сблъскват и когато се изпълни времето, добрият дух неизбежно ще надделее над злия.”
6) Историците смятат, че апокалиптичният Край на Времето, виждан в бъдещето от юдео-християнството и исляма, е съчинен от „Зороастър, първоначално жрец на традиционната религия, [който] говорел за настъпващата трансформация , известна като „извършването на чудо”, при което ще настъпи всеобщо възкръсване на телата. След това ще последва велико събрание, при което всички хора ще бъдат съдени. Злите ще бъдат унищожени, а праведните ще придобият безсмъртие. В новия свят младите ще бъдат вечно на петнадесет, а зрелите ще останат на възраст четиридесет години. Това обаче не е връщане към изначалния рай; нищо от случилото се в миналото не ще достигне съвършенството на новия свят. Това е Краят на Времето.”
7) Онези, които очакват Края на Времето, се надяват да постигнат вечен живот във възкръснало тяло от разкрасена материя, в една пречистена от всяко зло, небесна земя. Като човешки същества, те очакват да бъдат „равни с боговете, че дори и над тях”.

Историкът Джефри Бъртън Ръсел ни дава още един ключов елемент от
зороастрийската вяра, който трябва да се спомене: „Действително безбрачието се смятало за грях (както и всяка форма на аскетизъм), порок, свързан с липса на умереност, с отказ от нещата от този свят, за целите, които Бог е определил. Безбрачието, което се цени високо във ведическата религиозна култура, се смята за грях и в юдейството, и в исляма. За ранното християнство то е било важна проява на дисциплина. Реформираното християнство обаче го отхвърля напълно, вслушвайки се в поучението на Мартин Лутер:
„Безбрачието е най-големият враг на вярата; то никога не помага на духовното, а по-скоро се бори против Божието Слово, като се отнася с презрение към всичко, което произлиза от Бог.” („Разговори около масата” ССССХСІ)

Зороастризмът смятал безбрачието и всички други видове аскетизъм за грях – това ни връща към предпоставката, която даде начало на историческото ни изследване на основите на западната религия: „преминаването отвъд двойствеността никога не е присъствало като възможност в западната религия, което на свой ред се корени в едно изкривяване на ведическия път на плодоносните дейности (карма-марга)”. Карма-марга се занимава с онова, което се определя като три-варга или дхарма-арта-кама (религиозна благочестивост, икономическо развитие и телесно щастие). Хората, създали семейство, се стремят към тези принципи през целия си продуктивен живот. Ведическият път обаче, отвежда човечеството по-далеч към варга (принципът) на мокша (освобождението). Този варга е целта на гяна-марга, пътят на онези, които са преминали от грихаста-ашрама (семеен живот) към санняса-ашрама (отречение). Целта на човека, поел по пътя на гяна-марга, е да премине отвъд ограничената от времето двойственост на добро и зло към безвременния, вечен Абсолют, отвъд раждането и смъртта. Прашна Упанишад 1.9 съветва гяна-марги да се отрече от иштапурта – ведическите жертвоприношения (ишта) и благотворителните дейности (пурта) – защото чрез иштапурта душата остава окована в цикъла на раждане и смърт. В Брихадарянака Упанишад 4.4.7 се казва, че човек постига безсмъртие във вечния Брахман, когато си отидат всички материални желания – сарве прамучянте кама. Това условие предхожда секването на сексуалното привличане, което е в основата на всички други желания.
Чистият бхакти-марга започва, когато мъртвите материални форми престанат да привличат душата и тя се насочи към божествената, екстатична Форма на всички форми, всепривличащия Шри Кришна. Чистото, любовно привличане към Кришна се нарича раса. В света на времето тя е изкривена и представлява привличане към материалните форми. Това изкривено привличане захранва с енергия нашата карма. В Таиттрия Упанишад 2.7 се обяснява:
расо ваи са
расам хи еваям лабдхананди бхавати
ко хи еванят ка пранят
яд еша акаша анандо на сят
еша хи ешанандаяти
„Върховната истина е раса. Постигайки раса, дживата придобива блаженство. Кой би задействал тялото и прана (сетивните способности), ако не съществуваше тази блажена форма? Той дарява блаженство на всички.”

Макар раса да подтиква към плодоносни дейности, плодоносните дейности не позволяват на душата да вкуси чистата, вечна раса. Това е така, защото по закон плодоносните дейности отвеждат човека само до простото наслаждение на преходните материални резултати. Дори когато плодоносните дейности се направляват от предписанията на свещените книги, те носят само ефимерно наслаждение на райските планети от материалната вселена.
Било на земята или в рая, условието sine qua non за постигане на материално наслаждение е сексът. Сексуалното привличане представлява извратено привличане към Кришна. За да се постигне лично общуване с Кришна, това привличане трябва да се пречисти.
тенатманатманам упаити шантам
анандам анандамайо ‘васане
етам гатим бхагаватим гато ях
са ваи пунар неха вишаджате ‘нга
„Само пречистената душа може да постигне съвършенството да общува с Божествената Личност, в пълно блаженство и удовлетворение в естественото си състояние. Който успее да възобнови тази съвършена отдаденост, никога повече не бива привлечен от материалния свят и никога повече не се завръща.” („Шримад-Бхагаватам” 2.2.31)

Времето е неустоимата сила, която притегля живите същества от цялата вселена едно към друго и ги обвързва сексуално. Същият този фактор им причинява нещастие и раздяла. В края на краищата времето причинява разпада на цялото космическо проявление. Така сексуалното привличане е неделимо от страха от разрушението.
стри-пум-прасанга етадрик
сарватра трасамаваха
апишваранам ким ута
грамяся гриха-четаса
„Привличането между мъжкото и женското, мъжа и жената, винаги съществува навсякъде и кара всички да се страхуват. Такива чувства се срещат дори сред полубогове като Брахма и Шива и кара и тях да се страхуват, а какво да се каже за онези, които са привързани към семейния живот в този материален свят.” („Шримад-Бхагаватам” 9.11.17)

Ведическата дхарма се определя като санатана-дхарма (вечна религия). Тя отвежда вярващия от затворения във времето Брахман – вселенската форма на Бога, в която полубогове като Брахма, Шива, Варуна, Яма, Брихаспати и богът на слънцето Суря са установени като началници на отдели – до безвременния, извечен Брахман: Парамбрахман Шри Кришна. Парамбрахман се постига, когато душата, пречистена от сексуалното привличане, се гмурне в океана на раса на святото име, форма, качества, забавления на Кришна, както и на Неговата любовна връзка с чистите преданоотдадени във вечното царство Голока, където време не съществува.
Убеждението, че религията е три-варга – т.е. обхваща благочестивостта (дхарма), икономическото развитие (артха) и телесното щастие (кама), без да има простор за освобождение от обвързаното във времето привличане към тялото и материалните обекти на сетивно наслаждение – е демонично. Това става ясно от Седма песен, Пета глава на „Шримад-Бхагаватам”, където се описва как брахманите, използвани от демона Хиранякашипу, проповядват само три-варга. Когато Хиранякашипу се усъмнява, че тези брахмани обучават малкия му син Прахлада във Вишну-бхакти, гневно ги наругава. Те уверяват демона, че съвсем не са учили Прахлада на такова нещо; както се оказва, предаността на момчето към Кришна е спонтанна. Тогава Хиранякашипу решава да убие собствения си син. Накрая обаче Бог Нрисимхадева, инкарнация на Кришна във формата на човеколъв, унищожава Хиранякашипу. Бог Нрисимхадева поставя Прахлада начело на своята династия като скъпоценен камък в короната, въпреки че неговите учители му се присмиват и го наричат „пепел”. Прахлада е най-добрият пример за дхарма-шила; Хиранякашипу е най-добрият пример за адхарма-шила.
В наши дни мислещите хора изказват съжаление за това, че в съвременната култура липсва дисциплина. Добре би било да обърнат внимание на какво Бог Кришна учи Арджуна в стих 2.62-63 от „Бхагавад-гита”, където цялата криза в дисциплината се проследява до съзерцаването на обектите на сетивата.
„Докато съзерцава обектите на сетивата, човек развива привързаност към тях. От тази привързаност се поражда похот, а от похотта възниква гневът. От гнева възниква пълната илюзия и от илюзията – объркване на паметта. Когато паметта е объркана, човек загубва разума си, а когато изгуби разума си, отново пада в материалното блато.”

Тъй като философията за карма започва със съзерцаването на обектите на сетивата, тя завършва с криза във всички сфери на човешките усилия – физическа, интелектуална, обществена и религиозна. Философията на карма е била, е и си остава основният корен на материалистичната култура. Във втора част на тази книга ще разгледаме последствията, до които води тази философия в съвременния свят.