22 kg of carbon dioxide

“I process 22 kg of carbon dioxide per year. In return I ask only one thing – let me live. Don’t cut me down.”

I saw this sign on a cardboard hanging on a tree. A nice and noble sentiment. We all love trees, don’t we? Especially nowadays when everybody speaks about saving the environment, fighting the pollution, etc. Trees are natural wealth. They provide shade. Also, there are many holy trees, especially in India. When you go on a parikram in the land of Bharat it seems that all the holly places have a special tree under which something significant happened. Lord Caitanya was born under a tree. Buddha got enlightenment under a tree. They say that the Bhagavad-gita was spoken under a tree. When demons want to create havoc in human society one of the methods they employ is cutting down the trees, especially the fruit trees. You can see this demoniac strategy in action in Srimad-Bhagavatam (the chapter ‘Hiranyakashipu Terrorizes the Universe’ in the Seventh Canto) and even in The Lord of the Rings.

Still, the text hanging on that tree was upsetting. Strangely enough, it felt like some kind of microaggression. It ascribed certain value on that tree – it processes carbon dioxide, 22 kg of it. This is good for us, humans. Therefore, because it does something valuable for us, it has the right to live.  What if it processed not 22 kg but only 18 kg? Or 6? Or, theoretically, not at all? Does it mean that it does not have the right to exist then? It so happened that we value oxygen more than carbon dioxide in air. What if it was the opposite?

Who gives us, humans, the right to decide whether and under what conditions another living entity is allowed to live? Did we make the trees and animals? No, we just found them around, they were given to us with a purpose. If this is so we should enquire what that purpose is and how to deal with these entities properly. That is, we should not whimsically interfere with their life and their very existence.

Trees, animals, planet Earth herself have intrinsic value in them. It does not depend on whether humans ascribe to them such value or not, or to what extend. Every living entity has the right to live even if according to superficial human calculations it has no purpose whatsoever. (Purpose here means simply that humans can’t find a way to exploit any given creature in a way that brings a tangible economic result.)

Humans are not in the center of this Universe; God and His laws are. Trees are meant to serve mankind according to God’s laws; this does not mean however that humans can exploit them as they please. If they do so they will have to pay. This applies not only to trees but also to all living beings on the planet. Trees are nice not because they are useful for us; they are nice because God made them nice. God is kind; therefore, trees are useful for men. Not that trees are useful for men, therefore, they are nice and should be protected. There is a difference.

Srila Prabhupada once said that trees should not be cut down except if they are used to print spiritual books that revive our relationship with God. This is the Universal standard for tree protection.

So the sign should say: “I am a spirit soul in a body of a tree and have a God-given right to peacefully finish my life span. You could cut me down only if you use my body to print transcendental literature glorifying the Lord and pure unalloyed devotional service. Otherwise you will have to meet the Yamadutas.”

That is the God’s version. Krishna is the original tree-maker and trees’ best friend. In Bhagavad-gita 5.29 He says:

“A person in full consciousness of Me, knowing Me to be the ultimate beneficiary of all sacrifices and austerities, the Supreme Lord of all planets and demigods, and the benefactor and well-wisher of all living entities, attains peace from the pangs of material miseries.”

Как да не загубиш приятелите си

Никой не е наш приятел или враг. Приятелството и враждата възникват от конкретните обстоятелства. Човек няма толкова силно доверие на майка си, съпругата си, брат си или сина си, колкото има на верния приятел, с който има сходна природа. Ако искаш да имаш дълго приятелство, трябва да избягваш три неща: да играеш хазарт с приятеля си, да търгуваш с него и да се виждаш със съпругата му в негово отсъствие.

***

Заради действията ни в миналото трябва да изпитаме определено количество приятни и неприятни преживявания в настоящето. Те трябва да дойдат при нас чрез други живи същества, главно хора. Затова не бива да се разгневяваме излишно на посредниците, чрез които нашата карма достига до нас. В този смисъл ние нямаме приятели и врагове, а само резултати от предишните ни добри или лоши постъпки.

Истинският приятел е този, който ни помага да изпълним целта на човешкия живот, да възстановим връзката си с Абсолютната Истина. Често се сприятеляваме с хора, които имат същите вредни навици като нас. Така се окуражаваме взаимно и затвърждаваме негативния си начин на живот. Но това не е истинско приятелство, защото е базирано на илюзия и никой няма полза от него.

Приятелството в социалните мрежи също не е истинско. Нашите така наречени приятели постоянно се опитват да ни демонстрират колко са щастливи и колко добре си прекарват времето. (Това, разбира се, е лъжа, защото реалният живот е много по-различен от снимките в социалните мрежи.) В повечето случаи ние сме им необходими само като аплодираща аудитория. Нашата работа е да ги снабдяваме с лайкове и позитивни коментари, които потвърждават тяхната идентичност на готини и популярни хора. Разбира се, това важи и за нас –  ние правим и очакваме същото от тях. Това не са истински отношения, базирани на любов и доверие. Не е учудващо, че според социологическите проучвания, хората, които прекарват много време в социалните мрежи, често страдат от депресия.

Истинското приятелство е толкова ценно, че човек трябва внимателно да го пази. Не трябва да играем хазартни игри с приятелите си. Хазартът е вреден, тъй като излишно възбужда ума и събужда алчността за материални неща. Когато човек изпадне в такова настроение, неговата ценностна система се изкривява и той започва да мисли, че парите са по-важни от отношенията. В епохата на деградация, в която живеем, човек трябва да е много предпазлив в бизнес отношенията си с другите, защото и най-малката грешка или нарушение може да предизвика конфликт. Затова е по-добре да не правим бизнес с приятелите и роднините си. На тях трябва да правим подаръци и да приемаме подаръци от тях. А от хазарта трябва напълно да се откажем. Хазартът създава илюзията, че е възможно, без да полагаме никакви усилия, да получим огромен резултат (джакпот, голямата печалба). Това е пристрастяваща илюзия, в името на която мнозина са провалили живота си и отношенията си с най-близките си хора. (Думата „приятел“ идва от санскритска дума „прия“ – много скъп, приятен човек.)

Ако искаме да имаме приятели, не трябва да оставаме насаме със съпругите им. Има толкова случаи, в които хората изневеряват с най-добрия приятел/приятелка. Животът доказва, че това са рискови ситуации и те трябва старателно да се избягват.

Още малко за добрите хора

Има само един недостатък у тези, които са търпеливи и сдържани – хората си мислят, че са слаби.

***

Има два вида цели в живота. Едната може да се постигне почти незабавно без много усилия, но резултатът от нея е краткотраен. Другата изисква много усилия, знание, търпение и време. Но резултатът от нея е дълготраен; в някои случаи, когато целта е била духовна, резултатът от постигането й е вечен.

Има и два вида хора. Едните са готови да преминат по главите на всички само и само да постигнат егоистичните си цели. Другите са търпеливи и смирени. Това обикновено се приема за слабост, но всъщност е проява на силна воля. В „Шримад-Бхагаватам“ се разказва за един свят принц, роден в семейство на демоничен баща. Баща му бил най-великият демон в историята на Вселената. Той бил поробил всички живи същества и бил превърнал дори великите полубогове в свои слуги. Принцът от малък бил предан на Бог и затова обичал еднакво всички живи същества, без да прави разлика между приятели и врагове – нещо недопустимо за един „правоверен“ демон. Когато бил едва на пет годинки, баща му го попитал кое е най-важното нещо, което е научил от своите учители в училище. Принцът отвърнал, че най-важното нещо е да слушаме и възпяваме славата на Бога. Демоничният цар така се разгневил, че заповядал на слугите си да убият сина му. Тогава се оказало, че това наглед слабо и наивно петгодишно момченце не може да бъде убито по никакъв начин. Какво ли не опитвали слугите на царя – пробвали да го промушат с мечове и копия, давали му да пие отрова, хвърляли го от високи скали – принцът винаги оставал жив и невредим. Накрая царят се уплашил. Той си помислил: „Това момче е напълно безстрашно, защото постоянно мисли за Бога. Аз не мога да го убия. Това означава, че аз ще бъда убит.“ Царят извикал сина си и гневно го попитал: „Откъде идва силата ти?“ Принцът казал: „Оттам, откъдето идва и твоята сила. Цялата сила идва от едно и също място, от Вишну. Не само силата, всичко произлиза от Него.“ Царят се разгневил още повече и попитал сина си: „Ти постоянно говориш за този твой Бог Вишну, който казваш, че е навсякъде. Щом е навсякъде, защо тогава не е тук, в тази колона например?“ И царят ударил една от колоните в двореца със страшна сила. Тогава от колоната се чул ужасен рев, който накарал всички обитатели на всички планети във Вселената да затреперят от страх. Колоната се пръснала и от нея изскочил Нрисимхадев, една от вечните форми на Бога с лъвска глава и тяло на човек, и разкъсал демона с ноктите си.

Една от поуките от тази история, случила се преди много милиони години на една от висшите планети във Вселената, е, че не трябва да си мислим, че светите личности са слаби само защото са смирени и благи. Всъщност те са най-могъщите хора на света, защото са защитавани лично от самия Върховен Бог. Изглеждат слаби, но всъщност са велики герои, тъй като са победили най-страшните врагове – умът и сетивата. За разлика от тях, така наречените велики хора от нашето съвремие са най-често напълно под контрола на ума и сетивата си и са техни раболепни слуги. Както казва един велик цар от древността:

Покорил и умиротворил всички посоки на света, човек седи на разкошен трон и получава почести от царе, които навремето са му били равни. Но когато влезе в женските покои, където има сексуално наслаждение, започват да го развеждат наоколо на каишка като домашен любимец. („Шримад-Бхагаватам“ 10.51.51)

Святият човек

Святият човек не се въодушевява, когато го почитат, не се гневи, когато го обиждат и не говори грубо, когато е разгневен.

***

Всички действаме по определен начин, за да получим одобрението на другите. Човешкото общество е изградило механизми, чрез които възнаграждава поведението, което е приело за приемливо и полезно, и наказва постъпките, които е възприело като неприемливи и деструктивни. Желанието да бъдем полезни и оценени от обществото, в което живеем, е силен мотивиращ фактор. Позитивната оценка ни прави щастливи; негативната често води до криза на идентичността. Мислим си: „Абе, какво правя аз всъщност?? Защо изобщо съм тук с тези хора, след като никой не ме оценява?“ Това се случва, защото нашето „аз“ почти изцяло зависи от социалния ни контекст, нашата себеоценка зависи напълно от това как ни оценяват другите.

Това е причината, поради която ние често приемаме наготово популярни идеи, идващи отвън, без да ги подлагаме на съмнение. От друга страна, посрещаме с недоверие идеите, които наистина могат да ни помогнат, но не са популярни в нашата социална среда. Това е типично за проявлението на невежеството – доброто автоматично се приема за зло, а злото – за добро.  

В съвременното общество съществуват доктрини, които с течение на времето са си извоювали статута на „свещени крави“, които (почти) никой не подлага на съмнение. Пример за такива концепции (които по степен на влияние и по начин на пропагандиране силно напомнят на религии) например са теориите за Икономическата полза и Консуматорството. Американският социален критик Нийл Постман ги обобщава в своята книга „Краят на образованието“ по следния начин:

 „Казват ни, че сме преди всичко икономически създания и че трябва да открием чувството си за стойност и цел в способността да си осигурим [и да се радваме] на материални облаги.“

Тези две теории са тясно свързани с доктрината за великия бог на Технологията. Според нея Технологиите са Крайното Добро в нашия свят, те ще разрешат всички проблеми и ще заместят традиционния морал и религия. Постман описва този бог на Технологията по следния начин:

В хода на дискусията се правят важни разграничения между различните значения на „вяра“, но в един момент не е неуместно да заговорим за бога на Технологията – в смисъл, че хората вярват, че технологията работи и разчитат на нея, смятат, че е многообещаваща и че са ощетени, когато нямат достъп до нея, и са доволни, когато са в нейно присъствие. За повечето хора тя работи по загадъчен начин и те осъждат онези, които говорят против нея, изпитват страхопочитание пред нея, и като ентусиазирани новопокръстени те ще променят начина си на живот, плановете си, навиците и отношенията си, за да я приложат. Ако това не е форма на религиозно убеждение, какво е тогава? Във всички направления на американския културен живот откриваме толкова много примери за обожаване на технологията, че за това може да се напише книга.“

Ние приемаме наготово тези и други подобни идеи, отказвайки се от способността си да ги подложим на критически анализ. Това е отказ от една от най-важните характеристики на личността – способността да разсъждава и да преценява самостоятелно. Ние се предоверяваме на мнението на мнoзинството, забравяйки, че дори да се повтори от милиарди души, една лъжа никога няма да се превърне в истина, че вокс попули и реалността са две различни неща. В резултат на това попадаме в дълбока илюзия относно света около нас и относно нас самите, ние не сме себе си, не сме „истински“; вместо да притежаваме идеи, идеите притежават нас. В своята книга „12 правила за живота – противоотрова на хаоса“ Джордан Питърсън пише:

В този момент прочетох нещо от Карл Юнг, което ми помогна да разбера какво изпитвам. Именно Юнг формулира понятието персона: маската, която „имитира индивидуалността“. Приемането на такава маска, според Юнг, позволява на всеки от нас – и на хората около нас – да вярваме, че сме истински. Юнг казва:
„Когато анализираме персоната, смъкваме маската и откриваме, че това, което изглежда като индивидуалност, в корена си е нещо събирателно; с други думи, че персоната е само маска на колективната психика. В основата си персоната не е нещо реално: тя е компромис между индивида и обществото що се касае до това, какъв трябва да изглежда човек. Той получава име, печели титла, упражнява функция, той е този или онзи. В известен смисъл всичко това е реално, но спрямо същинската индивидуалност на въпросната личност това е само вторична реалност, компромисно образувание, в което другите често имат по-голям дял от нея. Персоната е подобие, двуизмерна реалност, ако трябва да й дадем име.

Светите личности са точно обратното на „персона“ в смисъла на Юнг. Те са избрали да бъдат себе си, без да правят компромиси с материалистичното общество и неговите пророци. Те имат друго чувство за идентичност; те са се свързали с по-висша реалност, откъдето черпят вдъхновение и одобрение за начина си на живот. Затова одобрението или неодобрението, с което се срещат на нивото на светското съществуване, не им оказва влияние. Качествата на такива хора са описани в „Бхагавад-гита“:

„Когато разумът ти се измъкне от гъстата гора на илюзията, ще станеш равнодушен към всичко, което си чул и към всичко, което ще чуеш. Когато човек изостави разнообразните желания за сетивно наслаждение, плод на умствени спекулации, и пречистеният му ум намери удовлетворение единствено в себето, тогава той е в чисто трансцендентално съзнание. Човек, който невъзмутимо търпи тристранните страдания и не се въодушевява от щастието, освободен от привързаност, страх и гняв, е считан за мъдрец с устойчив ум. В материалния свят, този, който не се влияе от постигналото го добро и зло, не го възхвалява, нито го презира, е твърдо установен в съвършено знание. Този, който може да отдръпва сетивата си от сетивните обекти, както костенурката прибира крайниците си в черупката, е твърдо установен в съвършено съзнание.“ (БГ 2.52, 55-58)

Това, че светите личности пребивават в по-висшата духовна реалност, не ги прави неадекватни в ежедневния живот. Ако владееш висшата математика, ще можеш да се справиш и с алгебрата за 7 клас. Тъй като нашият материален свят е само сянка на истинския, познаващите реалността автоматично познават и нейната сянка.

Дори все още да не сме станали светци, можем да се опитаме да приложим в живота си главния принцип в цитирания по-горе пасаж – принципа на дълга: трябва да изпълняваме дълга си независимо от обстоятелствата и от одобрението или неодобрението на невежите. Разбира се, за да постигнем това, първо трябва да разберем какъв е дългът ни. Това знание се дава във Ведите и в наставленията на светите личности. Нашият главен дълг е да се стремим да разберем и да обикнем Върховния. Второстепенният ни дълг зависи от нашето социално положение на ученици, студенти, работници, учени, бизнесмени, учители, монаси, свещеници, пенсионери или управници. Всяка една от тези позиции има съответния набор от задължения, които трябва да се изпълняват, за да се осигури правилното функциониране на личността и обществото. Това правилно функциониране не е самоцел, а е предпоставка за постигането на нашия главен дълг. 

Светите личности са много важни за добруването на човешкото общество. Управниците са длъжни да се съветват с тях за това как да управляват държавата за благото на всички. Светците дават знание относно целта на човешкия живот и как да я постигнем. В същото време те не са привързани към нищо в този материален свят и затова не ламтят за почести, слава и богатство. 

„Бхагавад-гита“ и „Шримад-Бхагаватам“ ни дават по-нататъшно описание на качествата на светите личности:

Върховната Божествена Личност каза: Безстрашие, пречистване на съществуването, духовно познание, благотворителност, себеконтрол, жертвоприношение, изучаване на Ведите, въздържание, простота, ненасилие, честност, превъзмогване на гнева, отречение, спокойствие, нежелание за търсене на недостатъци, състрадание към всички живи същества, свобода от алчност, благородство, скромност, твърда решителност, енергичност, снизхождение, сила на духа, чистота, свобода от завист и желание за почести – тези трансцендентални качества принадлежат на праведните хора, надарени с божествена природа. („Бхагавад-гита“, 16.1-3)

Качествата на святата личност са, че той е търпелив, милостив и е приятел на всички. Той няма врагове и е умиротворен, строго следва писанията и всичките му качества са възвишени. („Шримад-Бхагаватам“ 3.25.21)

Въпреки че святата личност няма врагове и е приятел на всички, той също може да се разгневи. Това се случва, когато негодниците критикуват Бога, преданите на Бога или свещените книги. Но ако някой критикува самия него, святият човек търпи смирено, без да отвръща. Ако бъде публично оскърбен, той напуска мястото мълчаливо.