Святият човек

Святият човек не се въодушевява, когато го почитат, не се гневи, когато го обиждат и не говори грубо, когато е разгневен.

***

Всички действаме по определен начин, за да получим одобрението на другите. Човешкото общество е изградило механизми, чрез които възнаграждава поведението, което е приело за приемливо и полезно, и наказва постъпките, които е възприело като неприемливи и деструктивни. Желанието да бъдем полезни и оценени от обществото, в което живеем, е силен мотивиращ фактор. Позитивната оценка ни прави щастливи; негативната често води до криза на идентичността. Мислим си: „Абе, какво правя аз всъщност?? Защо изобщо съм тук с тези хора, след като никой не ме оценява?“ Това се случва, защото нашето „аз“ почти изцяло зависи от социалния ни контекст, нашата себеоценка зависи напълно от това как ни оценяват другите.

Това е причината, поради която ние често приемаме наготово популярни идеи, идващи отвън, без да ги подлагаме на съмнение. От друга страна, посрещаме с недоверие идеите, които наистина могат да ни помогнат, но не са популярни в нашата социална среда. Това е типично за проявлението на невежеството – доброто автоматично се приема за зло, а злото – за добро.  

В съвременното общество съществуват доктрини, които с течение на времето са си извоювали статута на „свещени крави“, които (почти) никой не подлага на съмнение. Пример за такива концепции (които по степен на влияние и по начин на пропагандиране силно напомнят на религии) например са теориите за Икономическата полза и Консуматорството. Американският социален критик Нийл Постман ги обобщава в своята книга „Краят на образованието“ по следния начин:

 „Казват ни, че сме преди всичко икономически създания и че трябва да открием чувството си за стойност и цел в способността да си осигурим [и да се радваме] на материални облаги.“

Тези две теории са тясно свързани с доктрината за великия бог на Технологията. Според нея Технологиите са Крайното Добро в нашия свят, те ще разрешат всички проблеми и ще заместят традиционния морал и религия. Постман описва този бог на Технологията по следния начин:

В хода на дискусията се правят важни разграничения между различните значения на „вяра“, но в един момент не е неуместно да заговорим за бога на Технологията – в смисъл, че хората вярват, че технологията работи и разчитат на нея, смятат, че е многообещаваща и че са ощетени, когато нямат достъп до нея, и са доволни, когато са в нейно присъствие. За повечето хора тя работи по загадъчен начин и те осъждат онези, които говорят против нея, изпитват страхопочитание пред нея, и като ентусиазирани новопокръстени те ще променят начина си на живот, плановете си, навиците и отношенията си, за да я приложат. Ако това не е форма на религиозно убеждение, какво е тогава? Във всички направления на американския културен живот откриваме толкова много примери за обожаване на технологията, че за това може да се напише книга.“

Ние приемаме наготово тези и други подобни идеи, отказвайки се от способността си да ги подложим на критически анализ. Това е отказ от една от най-важните характеристики на личността – способността да разсъждава и да преценява самостоятелно. Ние се предоверяваме на мнението на мнoзинството, забравяйки, че дори да се повтори от милиарди души, една лъжа никога няма да се превърне в истина, че вокс попули и реалността са две различни неща. В резултат на това попадаме в дълбока илюзия относно света около нас и относно нас самите, ние не сме себе си, не сме „истински“; вместо да притежаваме идеи, идеите притежават нас. В своята книга „12 правила за живота – противоотрова на хаоса“ Джордан Питърсън пише:

В този момент прочетох нещо от Карл Юнг, което ми помогна да разбера какво изпитвам. Именно Юнг формулира понятието персона: маската, която „имитира индивидуалността“. Приемането на такава маска, според Юнг, позволява на всеки от нас – и на хората около нас – да вярваме, че сме истински. Юнг казва:
„Когато анализираме персоната, смъкваме маската и откриваме, че това, което изглежда като индивидуалност, в корена си е нещо събирателно; с други думи, че персоната е само маска на колективната психика. В основата си персоната не е нещо реално: тя е компромис между индивида и обществото що се касае до това, какъв трябва да изглежда човек. Той получава име, печели титла, упражнява функция, той е този или онзи. В известен смисъл всичко това е реално, но спрямо същинската индивидуалност на въпросната личност това е само вторична реалност, компромисно образувание, в което другите често имат по-голям дял от нея. Персоната е подобие, двуизмерна реалност, ако трябва да й дадем име.

Светите личности са точно обратното на „персона“ в смисъла на Юнг. Те са избрали да бъдат себе си, без да правят компромиси с материалистичното общество и неговите пророци. Те имат друго чувство за идентичност; те са се свързали с по-висша реалност, откъдето черпят вдъхновение и одобрение за начина си на живот. Затова одобрението или неодобрението, с което се срещат на нивото на светското съществуване, не им оказва влияние. Качествата на такива хора са описани в „Бхагавад-гита“:

„Когато разумът ти се измъкне от гъстата гора на илюзията, ще станеш равнодушен към всичко, което си чул и към всичко, което ще чуеш. Когато човек изостави разнообразните желания за сетивно наслаждение, плод на умствени спекулации, и пречистеният му ум намери удовлетворение единствено в себето, тогава той е в чисто трансцендентално съзнание. Човек, който невъзмутимо търпи тристранните страдания и не се въодушевява от щастието, освободен от привързаност, страх и гняв, е считан за мъдрец с устойчив ум. В материалния свят, този, който не се влияе от постигналото го добро и зло, не го възхвалява, нито го презира, е твърдо установен в съвършено знание. Този, който може да отдръпва сетивата си от сетивните обекти, както костенурката прибира крайниците си в черупката, е твърдо установен в съвършено съзнание.“ (БГ 2.52, 55-58)

Това, че светите личности пребивават в по-висшата духовна реалност, не ги прави неадекватни в ежедневния живот. Ако владееш висшата математика, ще можеш да се справиш и с алгебрата за 7 клас. Тъй като нашият материален свят е само сянка на истинския, познаващите реалността автоматично познават и нейната сянка.

Дори все още да не сме станали светци, можем да се опитаме да приложим в живота си главния принцип в цитирания по-горе пасаж – принципа на дълга: трябва да изпълняваме дълга си независимо от обстоятелствата и от одобрението или неодобрението на невежите. Разбира се, за да постигнем това, първо трябва да разберем какъв е дългът ни. Това знание се дава във Ведите и в наставленията на светите личности. Нашият главен дълг е да се стремим да разберем и да обикнем Върховния. Второстепенният ни дълг зависи от нашето социално положение на ученици, студенти, работници, учени, бизнесмени, учители, монаси, свещеници, пенсионери или управници. Всяка една от тези позиции има съответния набор от задължения, които трябва да се изпълняват, за да се осигури правилното функциониране на личността и обществото. Това правилно функциониране не е самоцел, а е предпоставка за постигането на нашия главен дълг. 

Светите личности са много важни за добруването на човешкото общество. Управниците са длъжни да се съветват с тях за това как да управляват държавата за благото на всички. Светците дават знание относно целта на човешкия живот и как да я постигнем. В същото време те не са привързани към нищо в този материален свят и затова не ламтят за почести, слава и богатство. 

„Бхагавад-гита“ и „Шримад-Бхагаватам“ ни дават по-нататъшно описание на качествата на светите личности:

Върховната Божествена Личност каза: Безстрашие, пречистване на съществуването, духовно познание, благотворителност, себеконтрол, жертвоприношение, изучаване на Ведите, въздържание, простота, ненасилие, честност, превъзмогване на гнева, отречение, спокойствие, нежелание за търсене на недостатъци, състрадание към всички живи същества, свобода от алчност, благородство, скромност, твърда решителност, енергичност, снизхождение, сила на духа, чистота, свобода от завист и желание за почести – тези трансцендентални качества принадлежат на праведните хора, надарени с божествена природа. („Бхагавад-гита“, 16.1-3)

Качествата на святата личност са, че той е търпелив, милостив и е приятел на всички. Той няма врагове и е умиротворен, строго следва писанията и всичките му качества са възвишени. („Шримад-Бхагаватам“ 3.25.21)

Въпреки че святата личност няма врагове и е приятел на всички, той също може да се разгневи. Това се случва, когато негодниците критикуват Бога, преданите на Бога или свещените книги. Но ако някой критикува самия него, святият човек търпи смирено, без да отвръща. Ако бъде публично оскърбен, той напуска мястото мълчаливо.