Човек трябва да жертва себе
си, за да спаси семейството си. Семейството трябва да бъде жертвано, за да се
спаси селото. Селото трябва да бъде пожертвано, за да се спаси държавата, а
човек може да пожертва целия свят, за да спаси душата си.
***
Човек не може да води достоен живот, ако не служи на някаква висша кауза.
Егоцентричният скъпернически живот, подчинен на удовлетворяването на сетивата,
е празен и жалък; мъдреците на Изтока го сравняват с безсмисления живот на
мухата. Ботев го сравнява със скотско съществуване:
Речи тамо: „Бог да прости“,
на попове по патрихил,
на трапеза свикай гости,
пък бъди, какъвто си бил!
Земи жена хубавица
или грозна със имот;
народи рояк дечица
и с сюрмашки ги храни пот.
Тъй глупецът, тъй залита
да прекара добър живот,
и никога не се пита
човек ли е той или скот!
Достойният човешки живот означава да разберем и да следваме дълга си.
Неотменна част от концепцията за дълг е да се научим да жертваме собствените си
интереси за интересите на някой друг (тази жертва е всъщност в наш най-голям интерес).
Ние имаме нужда от идеали, които да оправдават неизбежните страдания в живота
ни. Ако ги нямаме, ще бъде невъзможно да понасяме трудностите и да се
мотивираме да вършим дори всекидневните си задължения. Ако искаме да водим
пълноценен живот, трябва да изберем каква ще е нашата лична жерва, как точно ще
се откажем от низшата, животинска част от природата си; изборът ни се състои в
това каква да е жертвата ни, а не дали да я направим. В противен случай просто
бягаме от реалността и живеем в илюзия. В „Бхагавад-гита“ Кришна казва:
„Човек, който не следва установения от Ведите ред на жертвоприношения,
несъмнено води живот, изпълнен с грях. Стремейки се само към сетивни
удоволствия, той живее напразно.“ (БГ 3.16)
Първата алтернатива, посочена тук, е да се жертваме за нашето семейство.
Това със сигурност е по-добре, отколкото да живеем само за себе си. Проблемът
обаче е, че понеже се отъждествяваме със семейството си, грижата и жертвата за
него е просто проява на един по-разширен егоизъм. Това се доказва от факта, че
сме склонни да работим тежко, за да помагаме на нашите роднини, но в повечето
случаи не сме готови да направим същото за някой друг. Семейството трябва да
бъде жертвано, за да се спаси селото, а селото – за да се спаси държавата, но
човек трябва да жертва целия свят, за да спаси душата си. За да постигнем
крайната цел на живота, себепознанието, трябва да изоставим всички материални
привързаности. В този смисъл ние жертваме не материалния свят, а нашата
привързаност към него.
Но дори тази извисена, духовна жертва в името на себепознанието не е
най-висшата. Човек може упорито да следва духовния път и да постигне пълен
успех, но ако не изпитва състрадание към затъналите в невежество хора и не
споделя своето знание с тях, той все още не е постигнал най-висшето ниво на
съвършенство. Според А.Ч. Бхактиведанта Свами Прабхупада, най-изтъкнатият
представител на Ведическата култура в наше време, да не споделяш с другите
духовните богатства, които си получил, е равносилно дори на насилие. Затова най-висшата
жертва е да се жертваме за духовното благо на целия свят, без да разграничаваме
мое и твое, семейство, раса, националност или вяра. Това значи да направим
живота си успешен чрез следването на духовната наука и да се посветим на
предаването на тази наука на другите. Това е най-висшата благотворителна
дейност.
Това заключение ще прозвучи правдоподобно за мнозина, но със сигурност ще
има и други, които ще възкликнат: „Как така налагате вашето мнение на другите?
Откъде накъде трябва да приемам вашата истина за моя? Всичко е относително,
няма абсолютно знание, всеки има право на своя истина. Налагането на една
идеология като единствено правилната е довело до толкова насилие в миналото.“
В това изказване има зрънце истина. До известна степен сме свободни да
вярваме в каквото си искаме и да действаме по съответния начин. Но, въпреки че има
безброй много начини да опишем света, начините да действаме успешно в него, са
твъде ограничени. Toва подсказва, че Вселената се контролира от обективно
съществуващи закони, които действат независимо от нас; те ни контролират,
независимо дали вярваме в тяхното съществуване, или не; те властват над нас,
колкото и да сме запленени от идеята, че сме свободни да действаме, както си
пожелаем. Фактът, че сме подчинени на определени закони, не означава, че нямаме
свободна воля. Кандадският професор по психология Джордан Питърсън обяснява
това в увода към книгата си „Карти на Смисъла: Архитектура на Вярата“:
Открих, че вярата създава света, по един много
реален начин. Вярата е светът, при това не само в метафизичен смисъл. Това „откритие“
обаче не ме превърна в морален релативист: точно обратното. Убедих се, че
светът, който е вяра, е подреден; че съществуват универсални морални абсолюти
(въпреки че са структурирани така, че разнообразието от човешко мнение остава и
възможно, и полезно). Вярвам, че индивидите и обществата, които отхвърлят тези
абсолюти – поради невежество или съзнателна опозиция – са обречени на нещастие
и в крайна сметка на гибел.
Ние можем да открием неповторимата си индивидуална свобода на изразяване единствено
в предварително зададените рамки на съществуване. Например един виртуозен музикант
може напълно да изрази неповторимата си музикална индивидуалност спонтанно,
дори на пръв поглед да влиза в противоречие с установените правила на музиката.
Преди да стигне до това състояние на непринуденост обаче, той е прекарал
десетки години в стриктно следване на правилата и много труд. Ако един начинаещ
музикант се опита да импровизира спонтанно, той ще предизвика само присмех.
Разбира се, тази идея ще породи сериозна
критика от страна на онези, които смятат, че всичко е относително. Това е така,
защото, както обяснява един друг психолог, Норман Дойджи:
Първата идея или учение (на релативизма) е, че
моралът е относителен, в най-добрия случай – по лична „стойностна преценка“.
Относителен означава, че не съществува абсолютно добро и зло; вместо това
моралът и свързаните с него правила са просто въпрос на лично мнение или
случайност, „относителен спрямо“ или „в зависимост от“ конкретна рамка като
етническа принадлежност, възпитание или културата в историческия момент, в
който човек се е родил. Това не е нищо друго, освен случайност.
Според този аргумент (сега убеждение) историята
учи, че религиите, племената, народите и етническите групи са склонни да спорят
по основополагащи въпроси и винаги са го правили. Днес постмодернистичната
левица също така твърди, че моралът на една група не е нищо друго освен опитът
й да упражни властта си над друга група. Така че, правилното нещо, което трябва
да се направи – след като става очевидно колко произволни са вашите и тези на
обществото ви „морални ценности“ – е да покажете толерантност към хората, които
мислят различно и имат различен произход.
Този акцент върху толерантността е от такава съществена
важност, че за много хора едно от най-лошите качества, които човек може да има,
е да „съди“. И тъй като не можем да различим правилното от неправилното и не
знаем кое е добро, най-погрешното нещо, което един възрастен може да направи, е
да даде на някой младеж съвет как да живее. Така е израснало едно цяло
поколение, което не е научено на онова, което доскоро се наричаше – и с право –
„практическа мъдрост“, от която са се ръководили предишните поколения.
Релативистите ... избраха да обезценят хиляди години човешка мъдрост за това
как се придобива добродетел, отхвърляйки я като остаряла, „неуместна“ и дори „потисническа“.
И правят това толкова успешно, че самата дума „добродетел“ звучи неактуално, а
човекът, който я използва, изглежда като анахроничен моралист и фарисей ...
Култивирането на преценки относно разликата между
добродетелта и порока е началото на мъдростта, нещо, което никога не може да
остарее. За разлика от това, съвременният релативизъм започва да твърди, че не
може да се прави преценка за това как да живеем, тъй като не съществува истинско
добро и истинска добродетел (защото те също са относителни). Най-голямото
приближаване на този релативизъм към „добродетелта“ е „толерантността“. Толерантността
ще осигури социално сближаване между различните групи и ще ни предпази от това
да си вредим един на друг. Затова във Facebook и другите подобни социални медии
хората изтъкват така наречената си добродетел, демонстрирайки колко са толерантни,
отворени и състрадателни и чакат да натрупат лайкове. (Да оставим на страна
това, че да казваме на всички колко сме добродетелни, не е добродетел, а
самоизтъкване. Изтъкването на добродетелите не е добродетел; напротив – това, може би, е най-често
срещаният порок.) Нетърпимостта към възгледите на другите (без значение колко
невежествени или неоснователни могат да бъдат те) не е просто неправилно; в
свят, в който няма правилно и неправилно, това е дори по-лошо: това е знак, че
вие сте ужасно некултурен и дори опасен.
Но се оказва, че много хора не могат да понесат
вакуума – хаоса – който е присъщ на живота по принцип, но се изостря от
моралния релативизъм; те не могат да живеят без морален компас, без идеал, към
който да се стремят в живота си. (За релативистите идеалът също е ценност и
като всички ценности те са просто „относителни“ и едва ли си струва човек да се
жертва за тях.)
Източниците на съвременния морален релативизъм са много
... Науката също изигра своята роля като нападна религиозния възглед за света и
по този начин подкопа религиозните основания за етика и правила.
Материалистичната социална наука ни кара да мислим, че светът може да се раздели
на факти (които всички виждат като обективни и „реални“) и ценности (които са субективни
и лични) ... Нещо повече – карайки ни да мислим, че ценностите не са толкова реални,
колкото фактите, науката още повече допринесе за моралния релативизъм, тъй като
провъзгласява „ценностите“ за нещо вторично. Но идеята, че можем лесно да
разграничим фактите от ценностите е била и си остава наивна; до известна
степен, ценностите определят на какво ще обръща внимание човек и кое ще счита
за факт.
Ние генерираме правила. И понеже сме морални
животни, какъв ще бъде ефектът на опростения ни модерен релативизъм върху нас?
Това означава, че сами се спъваме, като се преструваме, че сме нещо, което не
сме. Това е маска, но странна, защото най-вече измамва този, който я носи. Надраскайте
Мерцедеса на най-умния от всички постмодернистични релативистични професори с
ключ и ще видите колко бързо маската на релативизма (с претенцията си, че не
може да има добро и зло) ще падне заедно с „наметалото“ на радикалната му толерантност.
С други думи, човек или
приема и следва обективните и съществуващи независимо от него Божествени закони,
които управляват Вселената и така намира своята свобода и личностна реализация,
или се опитва да измисли свои правила. Вторият вариант е обречен на провал, защото
да определи обективния смисъл на съществуването, е отвъд човешките способности.
Според този обективен
смисъл на живота, разкрит във Ведите, човек трябва да пожертва целия свят, за
да спаси душата си и да има състраданието и смелостта да даде това знание на
другите. Според това знание ние сме души, духовни частици. Ние не сме
материалното тяло. Нашето тяло е като дреха за душата. След като използваме
една дреха известно време, тя се износва и ние я сменяме с нова. По същия начин
ние сменяме нашите остарели материални тела с нови, млади тела. Но душата вътре
в тялото си остава една и съща. Както се
казва в „Бхагавад-гита“:
„Мъдреците, прозрели истината, са стигнали до заключението, че в
несъществуващото (материалното тяло) няма трайност, а във вечното (душата) няма
промяна. Те са стигнали до това заключение чрез изучаване на природата и на
двете.“ (БГ 2.16)
„За душата няма нито раждане, нито смърт. Тя никога не е възниквала, не възниква
и няма да възникне. Тя е неродена, вечна, винаги съществуваща и изначална. Тя
не загива, когато тялото загине.“ (БГ 2.20)
