Пет цели трябва да преследваме
бавно и внимателно: знание, богатство, изкачване на планина, ухажване на жена и
придобиване на добродетели. (Гаруда Пурана)
***
Древните мъдреци казват, че всичко, което ни заобикаля, може да се раздели на
три категории: добро, страст и невежество. Доброто носи щастие и знание;
страстта води до похот, алчност и тежък труд за удовлетворяване на материалните
ни желания, невежеството води до мързел, илюзия, мрак, и лудост. Интересното е,
че за да култивираме най-висшето качество, доброто, което носи щастие, лекота и
знание, трябва да преминем през много доброволни лишения. От друга страна,
страстта и невежеството ни обещават незабавно, но мимолетно удоволствие, което
съвсем скоро се превръща в разочарование.
Има един лесен критерий, за да преценим дали това, с което сме се захванали,
е добро, страст или невежество. Това, което е като отрова в началото и като
нектар накрая, е добро. Това което е приятно като амброзия в началото, но бързо
се превръща в отрова, е страст. Това, което е отрова от началото до края е
невежество.
Например, за да напредне в духовната наука, човек трябва да следва много
стриктни правила, които в началото горчат като отрова. Трябва да става рано
сутрин, да се къпе със студена вода, да контролира ума и сетивата си, да се
откаже от месоядството, хазарта, извънбрачния секс, алкохола и наркотиците, да
служи безкористно на Абсолютната Истина и на човечеството. Той трябва да
разбере какъв е неговия дълг (дхарма)
от свещените писания и от Духовния Учител и да го изпълнява безкористно, просто
защото това е неговият дълг. Това, без съмнение е трудно, но ако човек въпреки
всички трудности решително следва този път, със сигурност ще постигне успех и
ще се наслаждава на живота по начин, който е непостижим и невъобразим дори за
най-богатия материалист. Когато Александър Велики попитал философа-стоик Диоген
от какво има нужда, какво иска да му даде, визирайки богатство, власт, богат
дом или красиви жени, Диоген, който по онова време живеел в бъчва, отговорил:
„Искам само да се отместиш, за да не ми правиш
сянка.“
Очевидно, такава личност трябва да е притежавала по-висше вътрешно
богатство, за да може с лека ръка да се отрече от материалните блага. След тази
случка Александър бил толкова впечатлен, че споделил с приятелите си:
„Ако не бях Александър, бих искал да съм Диоген.“
Ако човек не желае да следва дисциплината на доброто, тогава той със
сигурност ще се озове във властта на страстта и невежеството. Приликата между страстта
и невежеството е, че са мотивирани от желанието да се удовлетворят егоистичните
материални желания. От двете страстта е по-малкото зло, защото страстните хора са
поне много активни. Те имат вяра, че материалните блага ще ги направят щастливи
и са готови да работят тежко, за да ги постигнат. На такива хора е по-лесно да
им се обясни, че полагането на усилия е похвално, но че тези усилия са погрешно
насочени. По-лесно е да пренасочиш в правилната посока някой, който вече се
движи; много по-трудно е тепърва да задвижиш някой, който е пасивен, защото е
загубил вяра, че в полагането на усилия има смисъл. Този нихилизъм и инертност
характеризират най-низшето материално качество – невежеството.
Нихилизмът е болестно състояние на ума. Когато много хора загубят вяра, че
животът има смисъл отвъд непосредственото удовлетворяване на нуждите на тялото,
нихилизмът се превръща в патологично състояние на обществото. Това състояние не
позволява на човек да изпитва щастие. Според съвременната наука хипоталамусът в
мозъка отговаря за нашите приятни преживявания; те са свързани с освобождаването
на допамин. Това става, например, когато хората вземат кокаин, когато са
влюбени или им се случва нещо интересно. Същото нещо се случва, когато те
усещат, че се приближават към своята цел. За да имаш цел, трябва да имаш
ценностна система, да вярваш, че това, което искаш да постигнеш, е добро. Но
ако си нихилист и нямаш цели, няма да има позитивни усещания - хипоталамусът не
освобождава допамин, защото няма цел, приближаването към която да го задвижи.
Щастието не е толкова в постигането на целта, колкото в усещането, че се
приближаваш към нея. Ако няма позитивни емоции, оставаме само с негативни
емоции, а това характеризира най-низшето материално качество – невежеството
(нихилизма).
За опасността от нихилизма предупреждава германският философ Фридрих Ницше,
който още в средата на 19 век забелязва, че западното общество (главно в лицето
на материалистичните учени и философи от епохата на Просвещението) е на път да
унищожи вярата в това, че животът има универсална цел и смисъл. Ницше твърди,
че ние сме убили вярата в Бога, а с нея и вярата в Смисъла на Живота, и че това
е най-страшният грях:
„Бог е мъртъв!... Ние го убихме! Каква утеха да
намерим за себе си, най-страшните убийци измежду убийците? Най-святият и
най-силният, който светът притежаваше, падна мъртъв под ножа ни, как ще изчистим
кръвта от ръцете си? С каква вода ще я измием?“ (Ф. Ницше, „Веселата наука“)
Ницше предрича, че моралната и философска празнина, оставена след
унищожаването на вярата в универсалната ценностна система на религията, ще бъде
запълнена от нихилизъм (животът няма смисъл и всяко усилие, освен усилието, насочено
към унищожение, е напразно) и тоталитаризъм (хората ще заменят религията с
рационални утопични доктрини като комунизма и фашизма). С други думи, след
унищожаването на вярата в абсолютните морални ценности, хората, болезнено
усещащи екзистенциалната несигурност на битието си и отчаяно опитващи се да я
запълнят със смисъл, ще се люшкат между изкуствените идеи на нихилизма и
тоталитаризма; тези идеи ще завладеят умовете на много хора и в резултат на
тяхното надигане ще загинат милиони. Ницше се оказва прав.
Хората в доброто и в страстта са много активни, защото имат силно изразено
чувство за собствена идентичност, имат цел, която ги мотивира, и метод за
постигане на тази цел, в който вярват. Разликата между тях е, че личността в
доброто вижда нещата такива, каквито са в действителност; тя знае, че притежава
вечна духовна природа, различна от материята, знае, че целта на живота е да
постигне себепознание и че методът за постигането й е безкористно служене на
Абсолютната Истина. Човекът, повлиян от страстта, смята, че той е дрехата,
която носи – материалното тяло; че целта на живота е по възможно най-добрия
начин да удовлетворява нуждите и капризите на тялото; че начинът да постигне
това, е да работи тежко, досущ като магаре. Истината обаче е, че нещата, които
ни носят непосредствено, бързо удовлетворяване на сетивата, са много приятни в
началото, но са много болезнени накрая. Хората, които са пристрастени към
сетивните наслади, може да изпитат за момент измамно чувство на облекчение; то
обаче бързо бива заместено от тежки пристъпи на депресия, отчуждение и страх.
И така, хората в доброто и в страстта са активни, защото искат да постигнат
целите си. За хората, повлияни от невежество, е непосилно бреме да работят дори
за своя собствен материален напредък. Те предпочитат да избягат от реалността в
илюзорния свят на наркотиците, алкохола, компютърните игри и други заместители
на истинския, пълноценен човешки живот. Това се случва в резултат от горчиво
разочарование, породено от осъзнаването на факта, че няма да могат да
осъществят материалните си цели. Както казва Яворов в своето стихотворение „На
нивата“: „Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия.“ Това окаяно състояние на
човешкото съзнание е показано и от бележития български поет Никола Фурнаджиев:
О, затуй аз ще
спра и затуй може би ще убия
тоя глас във
душата си, толкоз ненужен и слаб,
няма нищо да
знам, не ще мисля, ракия ще пия
и ще работя тежко
и тъпо за черния хляб.
За същото нещо пише и Елин Пелин в своя разказ „Напаст божия“:
А сушата все още
немилостиво гореше и челиченият ек на жабите все още по цяла нощ трептеше над
ширното припламнало поле, над озлочестеното селце и предсказваше, че няма скоро
да се свърши.
И едно глухо
неверие се роди между млади и стари. Един злобен ропот се понесе от недоволните
души и отчаяните сърца, които почнаха да давят с вино и ракия тъгата и мъката
си. Свещеникът, уморен и разочарован, заряза литии и водосвет. В черквата освен
жени и старци друг никой не стъпяше. А кръчмите се пълнеха с отчаян и пиян
народ. И там сред грозния шум се чуваха и греховни думи:
— Бог не е
милостив — не молете му се! Нека като жабите, кога им пресъхне блатото — да
прокълнем и да умрем.
За да избегнем тези болестни състояния на човешкия дух, трябва да положим
усилия да напредваме духовно. Напредъкът в духовния живот се сравнява с
изкачването на планина. Човек трябва да напредва внимателно и постепенно, воден
от опитен водач (Духовен учител), защото в планините е лесно да се изгубиш,
особено ако си неопитен. Началото на пътя винаги е трудно, защото човек трябва
да се пребори с лошите си навици и низшата си природа. Свикнали сме да се
подчиняваме на животинските си инстинкти от толкова дълго време, на практика от
незапомнени времена, че е трудно да променим живота си изведнъж. Но всеки
достоен човек трябва рано или късно да обяви война на низшето си „аз“ и да се
опита да постигне своя идеал, каквито и проблеми да му коства това. След
трудния период на катерене, човек накрая стига до върха на планината и
продължава пътя, което се сравнява с момента, в който ние ставаме устойчиви в
духовната си практика. След като се освободим от низшата си природа, духовният
живот става естествен и лесен и носи истинско и постоянно нарастващо щастие. Едва
тогава ученикът може да си позволи да изразява спонтанно себе си. Тогава той ще
е пречистен от своите низши материални качества и ще е спонтанно привлечен
единствено от безкористното служене на Истината.
За постигането на всичко, което е истински ценно и добро, се изискват
постоянни, систематични и концентрирани усилия, при това за дълго време. Това е
цената на успеха и в материалната, и в духовната сфера.
